— Е и какво? — запита тя, накланяйки кокетно глава. — Сгледал ли е нещо за теб?
— Не е сгледал, защото не за сгледа става дума. Имал си някакви свои работи.
— А ти, горкичкият, си толкова разтревожен — кикотеше се Донка, която продължаваше да е в добро настроение.
Васил мрачно каза:
— А на теб, Донке, само едно ти е в главата: да ми се подиграваш.
— Съвсем не ти се подигравам — изведнъж стана сериозна тя. — Ами просто ми е весело.
— Тогава защо казваш, че трябва да се тревожа? Нали знаеш, че се радвам.
— Съвсем не знам, че се радваш. Откъде мога да знам? Седиш тъжен, забил си очи в тревата, откъде да знам, че се радваш?
Васил се окашля няколко пъти и я погледна под око.
— Радвам се, защото ми мина страхът, че баща ми ще избере момиче, което не ми е по сърце. Сама разсъди — ако теб например те насилват за момък, който не ти харесва, а?
Донка леко сви рамене.
— Е, кой ли ще ме иска и не това ми е сега в ума.
Васил отново помръкна.
— Защото в града сигурно си оставила някого, който ти се харесва.
— Никого не съм оставила.
— Никого? — запита недоверчиво той. — А може и да е така. Защото общинският писар, господин Латошик, толкова ти се харесваше. То се знае, носи зелена връзка, от него лъха на парфюм.
Донка настръхна като котка.
— И какво като лъха. Да не би аз да не съм мирисала парфюм.
— Но все пак си сложи копринена забрадка.
— А какво от това, да не би да е забранено да си слагам забрадка.
— Разбира се, че не е забранено. Защо не? Особено когато има за кого.
— Гостът си е гост. А този писар е даже кривоглед.
— Кривоглед-некривоглед — забеляза Васил, — ама всички жени тичат след него.
— Може и всичките, но не и аз. А ти, Василе, какво си се заловил с него? Даже и да ми се харесва, нали теб не те засяга.
Васил направи с пръст голяма дупка в тревата, преди да отговори:
— Ако не ме засягаше, нищо нямаше да ти кажа. Ясно е — засяга ме.
— Не разбирам — защо е толкова важно за теб — с невинно личице попита Донка.
— Ясно е, че е важно.
— А защо?
Васил сведе глава и мрачно отговори:
— Защото ти, Донке, много ми харесваш.
— Аз? — извика тя, колкото може по-учудено.
— Разбира се, че ти — измърмори Васил.
— Божичко мили, какво си харесал у мен!
— Не знам какво. Откъде да знам… Всичко ми харесва.
— Е, ти се шегуваш с мен — засмя се тя свободно.
Васил се изчерви.
— Какви ти шеги — почти злобно каза той, — щом като искам да се оженя за теб? Женитбата не е шега.
— Ти — за мен? — почти шепнешком каза тя. — Не мога да повярвам.
Васил нетърпеливо махна с ръка.
— Ето ти тебе и разговор с жени. Казвам й ясно, а тя не вярва. Татко е прав — много трудно е с жените. Да бях казал на един мъж: искам да се оженя за теб, той веднага човешки щеше да отговори: да или не.
Донка високо и продължително се смя.
— Ех, Василе, Василе, за мъж ще се жениш. Какви ги приказваш!
Превиваше се от смях. Обхванала колене, скрила лице в тях, не преставаше да се смее. Дори когато млъкна, не вдигна глава.
Васил запита:
— Та какво ще стане с нас?
Понеже тя не отговори, той отново попита:
— Донке, е, какво?…
Нейното продължително мълчание изпълни сърцето му с горчивина и той заговори сякаш на себе си:
— Знам си аз, че не съм ти по вкуса… Аз съм прост селянин, а ти си образована госпожица. И от града… Ясно, по-приятно е да живееш в града. Който е вкусил от живота в града, не харесва селото… Макар че с професора например с точно обратното, а той не е кой да е. Човек разумен, опитен. Но ти си друго нещо, да, ще намериш по-добър от мен, и то не един. Насила хубост не става. Знаех си аз, знаех си, че няма да ме искаш.
Гласът му трепна и млъкна. След малко се обади, сякаш се примири:
— Какво пък, мислех си, не е грях да попитам.
Отново настъпи мълчание. От горния край на езерото до реката се разнесе първото жабешко крякане. Слънцето вече се беше скрило напълно. Откъм ливадите повя хлад.