Затова един такъв разпит в участъка беше за него тежко мъчение и когато остана сам и разбра, че опасността от пристъп е отминала, едва ли не се зарадва, че го затвориха.
Но така или иначе поредното задържане в полицията, мъчението при разпита и опасността от пристъп го накараха да се замисли как да се предпази от всичко това в бъдеще. Имаше само един начин: да се снабди с документи. А тъй като по законен път беше невъзможно, трябваше да ги открадне, да ги вземе от някого.
Не знаеше още как ще го направи, но решението бе взето.
На другия ден рано сутринта го заведоха в общината на съседния град, на двайсетина километра. Общината се помещаваше в голяма тухлена сграда. Старшият остави брадатия на партера под надзора на един полицай, който пазеше още неколцина арестанти. След дълго чакане започнаха да ги викат един по един на първия етаж, където беше залата на общинския съд.
Дебеличък, млад чиновник седеше до масата, покрита със зелено сукно и отрупана с книжа. Присъдите издаваше бързо. Когато обаче дойде ред на брадатия, у него изглежда се събудиха някакви съмнения или подозрения, тъй като му нареди да чака. Полицаят го изведе в съседната стая. Там край масата седеше някакъв старец и усърдно пишеше. Стаичката беше малка. Брадатият седна на скамейката до прозореца и от скука започна да наблюдава работата на стареца. На писалището му имаше купища книжа. Виждаха се заявления с марки и печати, разноцветни призовки и… брадатият трепна: съвсем близо до него имаше книжа, скачени с кламер, а най-отгоре един документ. Кръщелно свидетелство. Примъкна се по-близо и го прочете. Беше издадено на името на Антони Кошиба, роден в Калиш. Пресметна годините му: петдесет и две. Отдолу имаше печати…
Брадатият погледна към полицая: седеше с гръб и четеше обявите, разлепени по вратата. Сега трябваше да сложи шапката си върху писалището, така че да прикрие книжата.
— Махнете, моля, тази шапка — възмути се старецът. — Няма ли друго място за нея?!
— Извинете — промълви брадатият и я дръпна заедно с книжата, после ги сви на руло и мушна в джоба си.
Този път, разбира се, не можеше да си послужи с така придобитите документи и беше осъден на три седмици арест за непоправимо скитничество.
След три седмици излезе от околийския затвор и тръгна по света вече като Антони Кошиба.
Четвърта глава
В самото имение Одрини нямаше нито интересно. Големият замък, опожарен по време на войната, обрасъл с коприва, репей и див киселец, от година на година се покриваше с все повече мъх и плесен и се превръщаше и развалина. Собственичката, княгиня Дубанцева, вдовица на големец от петербургския двор, живееше във Франция и изобщо не идваше тук. Управителят, господин Полешкевич, стар чудак, се беше настанил в две стаички в дървената пристройка на имението, където също личаха следите на запуснатост и занемарение.
Но наоколо се простираше обширната и величествена Одринецка гора, хиляди хектари, гъсто залесени с бор и ела, дъб и бреза, прошарени с леска и хвойна, сред които лъкатушеха тесни черни пътища, по-често със следи от глигани и елени, отколкото от коне и хора. От птичи полет това огромно пространство приличаше на преливащо се зелено кадифе, гъсто обшито с лъскави пайети. Защото не липсваха и водни площи. Малките и по-големи езерца, свързани от скрити във върби и елши поточета, позволяваха гората да се преброди по-лесно с лодка, отколкото пеш. Най-често малцината горски пазачи използуваха именно лодки.
Само до лесничейството в гората трябваше да ходят пеш. Лесничейството се намираше на едно възвишение, на полянка, заобиколена от всички страни с високата стена на старата гора. Тук живееше лесничеят господин Ян Окша, син на стария Филип Окша, който повече от четирийсет години се разпореждаше в Одринецката гора, а след смъртта си остави на своя син и длъжността, и всичко, което притежаваше. Младият още като дете бе изпратен да учи във Вилно, после в далечната Варшава и се завърна след години с диплома на лесничей в джоба, с жена и дъщеричка, заживя си тук и вече пета година имаше неограничена власт в гората. Неограничена, защото началникът му, господин Полешкевич, му вярваше напълно, не му се месеше в лесничейството и ако се отбиваше, беше не за да проверява книжата, а да поговори с госпожа Беата Окша, да изиграе една партия шах с господин Ян или да вземе малката Мариша на седлото пред себе си и „да я повози“ по поляната. Впрочем той беше единственият гост, който посещаваше лесничейството.