Сега Вилчур си спомни това, което още от детинство бе научил в училище и някак си автоматично бе приел като догма: „Човек е ковач на собствената си съдба.“ Що за абсурд! Сигурно за някои по-дребни въпроси предопределението оставя на човека свободата да реши, но тази свобода е обусловена от безброй психически действия, наслоени и формирани през живота, тоест от чужда, натрапена воля. Неизбежно.
Колко трагедия и колко спокойствие има в тази дума. Пътят тук свиваше наляво, а веднага след завоя започваха вече първите къщи на градчето.
— Довиждане, госпожице Канска — каза Вилчур. — И не забравяйте утре, като отивате във воденицата, да се отбиете в пощата и да проверите дали не е дошла пратката с бисмут.
Той й целуна ръка и бързо тръгна към къщи, сякаш се страхуваше, че Луця отново ще подхване разговора. Преди да стигне до воденицата, срещна Васил, който явно го чакаше. Момъкът беше мрачен и угрижен.
— Какво, Василе, нови тревоги ли имаш? — заговори го Вилчур, доволен, че може да се откъсне от своите собствени мисли.
Така е, имам, господин професоре. Как мога да нямам тревоги е такова момиче — отговори Васил.
— Вилчур не разбра веднага. С какво момиче? Аха, Донка!
— Какво, не те ли иска?
— И иска, и не иска.
— Как така? — полюбопитствува Вилчур.
— Ами да, каза, че има влечение и че й се харесвам, но че няма да се омъжи за мен.
— Няма да се омъжи? И защо? Да не би да е дала вече дума някому?
Васил отрицателно поклати глава.
— Не, не е това. Само че тя се страхува, че баща ми ще й се разсърди и ще я изгони от къщи.
— А за какво ще се разсърди? — учуди се Вилчур.
— И аз мисля, че няма да се разсърди, но тя така предполага. Струва й се, че татко, като я е взел при нас, никога няма да се съгласи тя да стане моя жена. Смята, че няма право дори да мисли за това, защото е бедна.
— Тогава те съветвам просто да поговориш с баща си. Струва ми се, че Прокоп не е неблагосклонен към нея.
Васил се почеса по главата.
— Нали точно тя ми забрани. Тя ми забрани. Казва, че баща ми ще й се разсърди, защото ми е завъртяла ума.
— А ти какво, да не би да си сополанко, който сам не знае какво иска? — нервира се Вилчур.
— Разбира се, че не съм — каза Васил. — Не съм малък вече. Пък и знам — без нея не ми се и живее дори.
— Тогава ти казвам да не обръщаш внимание на нейните забрани и открито да поговориш с баща си.
— И щях да поговоря — каза Васил. — Но й обещах да не казвам нито дума. И сега сам не знам какво да правя. Единствената ми надежда сте вие, господин професоре.
— Ами добре, мойто момче — съгласи се Вилчур. — Ще поговоря с Прокоп и съм сигурен, че няма да ти пречи.
— Аз наистина не знам как да ви се отблагодаря.
— Няма за какво да ми благодариш. Нормално е хората да си помагат един на друг, колкото могат. Ще поговоря с Прокоп. А теб те поздравявам за избора. Хубаво и добро момиче. И това, че е бедна, няма никакво значение.
Васил си отиде зарадван и успокоен. Не се стигна обаче до обещаната от Вилчур намеса. Стана така, че нещата се развиха от само себе си.
След вечеря, преди да се оттегли да спи, Прокоп Мелник си спомни, че е оставил тоягата си на мостчето. Не беше кой знае каква тояга. Обикновена дебела дъбова тояга, каквито можеше с десетки да отсечеш във Вицкунската гора. Но Прокоп_години наред си служеше с нея, беше свикнал и не искаше сега да я изгуби. До мостчето отиде по една права пътечка и, разбира се, намери тоягата. Връщаше се обаче по брега на езерото, защото нощта беше топла и имаше луна. И тъкмо защото имаше луна, видя на пейката под скорушата две прегърнати фигури и ги разпозна.
Бяха Васил и Донка. Прокоп за миг се поколеба и ускори крачка.
— Какво правите тук? — извика заплашително той.
Младите отскочиха. Те толкова бяха погълнати един от друг, че не бяха забелязали Прокоп да се приближава.