Старият воденичар гневно и сурово ги гледа известно време, стискайки тоягата в ръката си. Накрая извика:
— Донке! Марш веднага вкъщи!
Когато момичето със сведена глава бавно тръгна, той още веднъж подхвърли след нея:
— Глупачка!
Васил стоеше сконфузен, скубейки листчета скоруша. Той знаеше, че с баща му шега не бива, и беше готов за най-лошото. Разбира се, Прокоп дишаше тежко, а погледът му не обещаваше нищо добро.
— Аз всъщност нищо… — обади се най-после Васил.
— Млък, ах ти, дяволско семе! Ей сега ще ти дам да се разбереш!
— Татко, моля ти се — опита се отново да се защитава Васил, но млъкна, защото Прокоп вдигна тоягата над главата си.
— Признай веднага, сторил ли си й нещо лошо? Но кажи истината, защото ще те убия!
Васил възмутено се удари в гърдите.
— Аз да й направя нещо лошо? Предпочитам да умра.
Воденичарят долови нотка искреност в гласа му, но не свали тоягата.
— Закълни се — каза той.
— Кълна се!
Прокоп шумно си отдъхна и каза с облекчение:
— Ах ти, дяволско зачатие!
Той изтри изпотеното си чело и тежко се отпусна на пейката.
— Татко, ти веднага ме нападаш с тоягата, още преди да съм ти обяснил…
— Никакви обяснения не може да има! Как не те е срам! Такива работи под собствения ми покрив. Срам искаш да ми докараш, с пръст да ме сочат хората и високо да говорят, че съм приютил сирачето, за да развратничи синът ми! Пфу дяволско зачатие! И всичко това в моя дом! На стари години! Значи такава радост дочаках от тебе. Ама чуй ме: само да й направиш нещо лошо ще те убия. Ще те убия като куче! Ти знаеш, че празни приказки не приказвам.
Васил изведнъж се разбунтува:
— Татко, какво ме заплашваш. Аз и без това ти казвам, че не мога да живея без нея. Не мога и не искам. Ето там е работата! Там е работата!
Прокоп скочи и с всичка сила удари с тоягата по пейката и извика:
— А ти не знаеш ли, дяволско семе, как да постъпиш християнски? Не можеш да живееш без нея? Тогава ожени се за нея! Ожени се, глупако, а не любов из храстите!
Един миг Васил остана вцепенен. Просто не вярваше на собствените си уши. Изведнъж той проумя, скочи, хвана ръката на баща си и започна да я целува. Старият не разбра, изтръгна ръката си и извика:
— Какво има пак?
— Благодаря ти, татко. Аз нищо повече не желая… Само че си мислех, мислехме си, че ти, татко, няма да се съгласиш.
— Какво приказваш ти, глупако? За какво няма да дам съгласието си?
— Ами за моята женитба с Донка.
Старият го погледна подозрително.
— Ей, струва ми се, че ти нещо го усукваш!…
— Да усуквам, от къде на къде? Какво говориш, татко? Тя отдавна ми е легнала на сърцето, а и аз на нея също. Аз дори исках, татко, да те питам дали си съгласен да се оженим.
— Тогава защо не си ме попитал? — прекъсна го Прокоп.
— Ами защото Донка…
— Какво Донка?
— Донка не ми даваше. Казваше, че ти, татко, страшно ще й се разсърдиш.
— Ето ти тебе глупости. За какво трябва да се сърдя?
— Ами защото ти, татко, можеш да помислиш, че тя иска да се ожени заради богатството. Казва, че ти, татко, си я прибрал по милост, а тя не може да се покаже толкова неблагодарна, че да завърти главата на сина ти.
Прокоп махна с ръка.
— Да, оглупяла е и толкоз.
Той се окашля и стана от пейката. Замислено се огледа и без да каже нито дума, тръгна за вкъщи. Когато беше на стотина крачки от пейката, се обърна и каза:
— Утре Романюкови да ми върнат четирите чувала. Аз чувалите не ги получавам безплатно.
— Добре — каза Васил. — Ако не ги върнат, няма да им дам брашното.
Когато крачките на баща му утихнаха, той се отпусна на пейката и се замисли. Всичко свърши толкова неочаквано и толкова щастливо, че не бе за вярване. Все пак минаха няколко минути, преди да осъзнае всичко точно. Тогава започна да се смее и с все сила да се удря по коленете.
Когато след половин час, пристъпвайки внимателно, той се приближи до къщата, в стаите вече не светеше. Баща му явно веднага беше легнал да спи и не беше разговарял с Донка. Бедното момиче сигурно не можеше да мигне, защото предполагаше, че на другия ден ще има големи неприятности.