И действително, след като се бе върнал вкъщи, Прокоп нищо не беше казал на Донка. Затова пък на следния ден, след закуска, когато всички бяха в стаята, извади от джоба си натъпкано портмоне от кожа, която някога е била кафява, извади от него две банкноти от по сто злоти, сложи ги пред Донка и каза:
— Ето ти двеста злоти. Нали трябва да си накупиш някакви дрехи преди сватбата.
При тези думи всички замряха неподвижни. Старата Агата стоеше с широко отворена уста, Олга погледна баща си така, както се гледа луд, лицето на Васил се разтопи в усмивка, а Донка пребледня като смъртник.
— Преди сватбата? — простена Зоня. — Преди каква сватба?
Прокоп не намери за необходимо да отговаря и стана от пейката.
— Пред моята сватба — каза Васил с известно самохвалство. — Аз се женя за Донка.
Донка безмълвно се хвърли към ръката на Прокоп. По лицето й се стичаха сълзи.
— Ето ти тебе работа! — каза учудено рижият Виталис.
Прокоп излезе от стаята, като отбиваше благодарностите на Донка. Едва сега всичко в стаята закипя. Тя изпълни с възклицания и приказки. Всеки искаше по-скоро да разбере как е станало това. Васил с гордо изражение на лицето обясняваше. Наталка дърпаше Донка за фустата и викаше:
— Защо плачеш, Донке? Ама че глупачка, защо плачеш?!
Отговорът на Донка потъна в хлипане.
Единадесета глава
Строежът на болницата вървеше бързо. И нищо чудно. Работна ръка не липсваше. Много малко бяха хората в околността, които не искаха да допринесат с нещо за изграждането на болницата. Славата на тази инициатива широко се разпространи. Дори вестниците писаха за нея — хвалеха общественото съзнание на селското население, което участвуваше масово.
До жътва сградата беше покрита. А сега бързаха да поставят пода, да сложат прозорците, за да успеят преди горещото жътвено време. Мнозинството от работещите на строежа хора бяха селяни, затова и дума не можеше да става да се откъсват от своите стопанства по време на прибирането на реколтата.
По същото време в градчето мебелите за болницата бяха готови, а Луця замина за града да купи инвентар. Там не можеше да се намери всичко и писа на доктор Колски, за да го помоли да купи останалото във Варшава и да го изпрати с наложен платеж.
На Колски тя пишеше доста често. Обичаше неговите писма. При това разчиташе в тях искрена тъга и носталгия по нея. Почти във всяко писмо той я молеше да му позволи да дойде в Радолишки поне само за един ден. Винаги решително му отказваше. Смяташе, че няма никакъв смисъл да събужда отново някакви надежди у него, отново да разврежда сърцето му. Не можеше да му даде нищо повече от приятелство и симпатия, а приятелството и симпатията намираха достатъчен израз в писмата и не изискваха лични срещи.
Сега именно, в тоя период, присъствието на Колски щеше да бъде изключително неприятно не само за нея, но и за него. Отношенията й с професора много се бяха изменили от известно време насам. По-точно — от деня, в който Прокоп обяви годежа на сина си с тяхната далечна роднина Донка. Наистина сватбата щеше да стане едва след Коледа, но младата влюбена двойка сякаш насищаше с голямата си любов цялата атмосфера във воденицата и всички, които живееха и дишаха в нея, неволно чувствуваха по-живо своите собствени сърдечни преживявания. Тази атмосфера допринесе да се стигне най-после между нея и Вилчур до нещо, което тя би могла и което искаше да смята за съгласие за брак от негова страна.
Една вечер по пътя за градчето се отби, както тя често правеше впрочем, в радолишкото гробище на гроба на Беата. Още през пролетта беше подредила гроба, посадила беше цветя и храсти. Сега трябваше само от време на време да скубе троскота и останалите плевели. Обичаше да идва тук. В тишината и в шумола на високите дървета беше толкова приятно да размишляваш за живота на тази трагична жена, нанесла дълбоки, почти смъртоносни рани на своя мъж и на себе си. За мощта, за страшната унищожителна мощ на любовта, всъщност най-силната творческа мощ; най-накрая за своите собствени чувства и за това, което те могат да дадат на нея самата и преди всичко на него.
Дали ще успее да го възмезди за несправедливостта, причинена от другата? Ще успее ли с топлота и нежност да съживи в неговото сърце дарбата да обича? Ще чуе ли някога думите: „Ти ме направи щастлив. Аз съм по-щастлив, отколкото с другата“?