Луця търсеше отговор на всичко това, вперила поглед в черния кръст. По-малко мислеше за себе си. За своето щастие. Отдавна ясно бе ограничила това щастие до щастието да му служи. Да му служи, да му помага, да бди над неговите проблеми, над неговото спокойствие, над неговото душевно равновесие. Чувствуваше се почти призвана, почти се беше нагърбила с мисията да възмезди този човек с голямо сърце поне за част от неправдите, които бе познал. Това беше всичко, което тя желаеше.
Онзи ден, когато, потънала в такива размисли скубеше бурените на гроба на Беата, чу нечии стъпки зад гърба си. Обърна се и видя Вилчур. Той постоя известно време мълчаливо, най-после каза:
— Досещах се, че сте вие… Че вие се грижите за този гроб.
— Никой не се грижеше за него — каза тя, сякаш се оправдаваше.
На Вилчур му се стори, че долови в гласа й упрек и тъжно се усмихна.
— За мен този гроб е наистина… гроб.
След малко тя се обади:
— В гробовете са затворени спомени.
Той поклати отрицателно глава.
— Не за мен. Не казвам специално за този гроб, а по принцип. Моите спомени почти никога не се свързват с гробища. Какво представляват гробищата?… Сметище, където са засипани в ями остатъци, изхабени излишни остатъци от хора, които някога са живели. Аз така разбирам нещата, може би защото съм лекар. Защото общувам от толкова години с материята и съм привикнал да гледам на нея като на калъф, в който е затворен човекът. Тяло. Само тяло. Механизъм, притежаващ способността да се движи, да се храни и да отделя. Но само механизъм.
— Аз също съм лекарка — възрази тя.
— Да, именно и вие трябва да гледате на тези въпроси като мен. Кажете ми, смятате ли, че трябва да се отнасяте с пиетет например към пръста или към ръката, която сте ампутирали.
— Това е друго.
— Как така друго?
— Да — просто части от тялото, при това болни.
— Не болни, а мъртви. Ако вие смятате, че например една мъртва ръка не заслужава уважение, хайде кажете ми към коя част на тялото трябва да се отнасяте с почит.
— Господин професоре, вие се шегувате.
— Да допуснем — продължаваше Вилчур, — че бомба разкъса някого на парчета. Към кое от тях ще насочите вашето преклонение?
Луця се възмути.
— Но аз не говоря за преклонение. Става дума за връзката между спомена за някакъв близък починал и едно определено място.
— Ето тук е разликата между нас — възрази Вилчур. — Умрелият на никого не може да бъде близък. Умрелият в смисъл на тленните останки. Близък за нас остава човекът, живият човек. Защо тогава да свързваме своите спомени, спомените си за живия човек с нещо, което е просто антитеза на живота, с труп? В моето въображение паметта за някого се свързва по-скоро с дома, в който този човек е живял, е някакъв предмет, който е употребявал, с фотография, не с гробища.
— И все пак… — поколеба се Луця. — И все пак вие идвате тук.
— Идвам, защото обичам това място, защото обичам шумола на тези стари дървета, тишината и спокойствието и, второ, защото е свързано с моя живот. Както знаете, именно тук си възвърнах паметта. Идвам тук на гробищата доста често и никога никого не срещам. Понякога трябва да се търси уединение от хората. Дори от най-близките и от най-милите.
— Тогава много ми е неприятно, че ме срещнахте тук, защото наруших вашето усамотение. Тръгвам си вече и ви оставям сам.
— В никакъв случай — не се съгласи Вилчур, задържайки ръката й. — Ще дойда с вас.
Оттатък оградата на гробището, досами нея леко се вълнуваше под слънцето високата ръж.
— Не можете дори да си представите колко много радост ми доставя вашето присъствие.
Тя се усмихна.
— Значи за вас аз не спадам към най-скъпите и най-близките хора?
Той се замисли и каза, като я гледаше право в очите:
— Всъщност… вие сте ми единственото скъпо и близко същество на този свят…
Сълзи напираха в очите на Луця. Тя спонтанно го прегърна през шията.
Той се наведе над нея и сърдечно я целуна по бузите. В следващия миг обаче с решително движение се освободи от нейната прегръдка.