— Температура трийсет и пет и девет, налягане сто и четиринайсет, много слаб пулс с лека аритмия, шейсет до шейсет и шест.
— Слава богу — усмихна му се професорът.
Младият лекар обгърна с поглед, пълен с обожание, едрата мечешка фигура на шефа си. Беше негов слушател в университета. После помагаше на професора, докато той все още се занимаваше с научна работа, да подготвя материалите за научните си трудове, а откакто откри собствена клиника, доктор Скужен получи в нея добра заплата и широко поле за действие. Може би дълбоко в себе си съжаляваше, че шефът така внезапно се бе отказал от научните си амбиции и се бе задоволил да преподава в университета и да прави пари, но то не повлия на уважението му към него. И той, както всички във Варшава, знаеше, че професорът не го беше направил заради себе си, работеше като роб и никога не се страхуваше да поеме отговорност, а често вършеше чудеса като днешното.
— Вие сте гений, професоре — каза убедено доктор Скужен.
Професор Вилчур се засмя с тихия си добродушен смях, който вдъхваше толкова спокойствие и доверие у пациентите му:
— Да не преувеличаваме, колега, да не преувеличаваме! И вие ще го постигнете. Но признавам, че съм доволен. Кажете, ако има нещо, да ми се обадят вкъщи. Макар че не очаквам да се наложи. И не ми се иска, защото днес имам… семеен празник. Сигурно вече са се обаждали, че яденето изстива.
Професорът не се лъжеше. Телефонът в кабинета му вече няколко пъти бе звънял.
— Моля, съобщете на господин професора — казваше прислужникът — да се върне вкъщи колкото може по-скоро.
— Господин професорът е в операционната — еднакво флегматично му отговаряше секретарката, госпожица Яновичувна.
— По дяволите, каква е тази тревога?! — обади се влизащият главен лекар доктор Добранецки.
Госпожица Яновичувна превъртя валяка на машината, извади готовото писмо и каза:
— Днес професорът и съпругата му имат годишнина от сватбата. Забравихте ли? Нали сте поканен на бал?
— О, вярно. Надявам се да е приятно… Както винаги у тях ще има превъзходен оркестър, изискана вечеря и отбрано общество.
— Невероятно, забравихте красивите жени — забеляза иронично тя.
— Не съм забравил. Щом и вие ще бъдете там… — не й остана длъжен.
Хлътналите бузи на секретарката поруменяха.
— Не е духовито — вдигна рамене тя. — Дори и най-красивата да бях, пак не бих разчитала на вашето внимание.
Госпожица Яновичувна не обичаше Добранецки. Харесваше го като мъж, защото наистина беше много хубав с този орлов нос и високо, гордо чело, знаеше, че е чудесен хирург, тъй като професорът му поверяваше най-трудните операции и го подтикваше към доцентура, но го смяташе за безогледен кариерист, който дебне изгоден брак, пък и не вярваше в признателността му към професора, комуто дължеше всичко.
Добранецки беше достатъчно чувствителен, за да усеща тази неприязън. Но понеже държеше да е в добри отношения с всеки, който би могъл с нещо да му навреди, подхвърли помирително, сочейки кутията на бюрото:
— Имате ново кожено палто? Виждам кутия на Порайски.
— Не е по моите възможности Порайски, особено пък такова палто.
— Чак „такова“ ли е?
— Вижте го. Черен самур.
— Фююю… Госпожа Беата не може да се оплаче.
Поклати глава и добави:
— Поне от материалното си положение.
— Какво искате да кажете?
— Нищо.
— Засрамете се — избухна тя. — Всяка жена може да й завиди за такъв и така влюбен мъж.
— Вероятно.
Госпожица Яновичувна го стрелна с гневен поглед.
— Има всичко, за каквото може да мечтае една жена! Младост, красота, чудесна дъщеричка, известен и уважаван от всички съпруг, който работи денем и нощем, за да им осигури удобства, разкош, обществено положение. Уверявам ви, докторе, тя е способна да го оцени!
— И аз не се съмнявам — кимна той, — но зная, че жените най-много ценят…
Не довърши, защото в кабинета нахълта доктор Банг и извика:
— Изумително! Успя! Спаси го!
Започна оживено да разказва как е преминала операцията, на която бе асистирал.