Господин Окша, изглежда, бе наследил от баща си саможивия характер, не поддържаше контакти със съседите, които впрочем живееха доста далече, а и те не го навестяваха. Макар и млад, той си беше домошар, но не му се чудеха, защото имаше красива жена — и както казваше горският Барчук — „много отзивчива“, дъщеричка като ангел и щастие вкъщи.
Затова и не му се пътуваше. Колкото пъти му се налагаше да ходи в околийския град Браслав или, не дай боже, чак до Вилно, все отлагаше и отлагаше заминаването, може би и защото си беше болнав и пътуването много го уморяваше. Простудеше ли се малко, започваше да храчи кръв и трябваше да остава на легло. А понеже беше човечен и справедлив, всичките му подчинени много го съжаляваха, като виждаха как линее пред очите им. Два пъти дори доктор трябваше да му докарат, което е трудно и скъпо, защото осем мили не са шега. Хората казваха, че младият лесничей няма да се отърве от тази болест — и настина натам вървеше.
Лете в гората е чудесно. Ухае силно на смола, въздухът е топъл като в пещ и има толкова различни насекоми, че ушите ти бръмват. Поклащат се върховете на стройните борове, вятърът шуми в короните на старите дъбове, мъхът е мек като килим, боровинки и гъби колкото щеш, да си живееш и хич да не му мислиш за смъртта. А дойде ли есен, гората се изпълва с тишина като в църква преди причастие. Дърветата се изправили замислени и дори не усещат как златистите и червените листа падат ли, падат от тях. През зимата пък снегът покрива всичко, висок, дълбок, трупа по клоните дебели възглавници и когато човек издиша и после дълбоко поеме в гърди студения, здрав въздух, чак радост го изпълва.
Но след зимата идва пролет. От размразената горска земя, от езерата и блатата се понасят влажни изпарения и тогава идва най-лошото за ония, дето ги мъчи охтиката.
Така беше и с лесничея, господин Окша. Зимата изкарваше добре, но започнеше ли през март да се топи снегът, здравето му се влошаваше. Ето го, отпадна, вече четвърта седмица лежеше в леглото и в спалнята приемаше отчетите на горските. Толкова бе отслабнал, че чак не приличаше на себе си, а закашляше ли се, така го разтърсваше, че не можеше по четвърт час и повече дума да издума. Пот на едри капки избиваше по челото му и едва дишаше.
Събота беше, когато госпожата вече не позволи на горските да влязат. Отиде при тях в кухнята, бледа и посърнала, и тихо им рече:
— Мъжът ми се чувствува толкова зле, че… че не бива да го мъчим.
И заплака.
— Че да бяхме докарали доктора, госпожа — обади се един. — Все ще му е по-леко да умира.
— Той не иска лекар — поклати тя глава. — И аз го молих, но не е съгласен.
— Да взема да ида за доктора — предложи друг. — Пък на господин лесничея да му се каже, че докторът се е отбил, по път му било.
Решиха го и госпожа Окша избърса сълзите си и се върна в спалнята. След толкова безсънни нощи едва влачеше крака. Но щом се приближеше до леглото на болния, събираше сили и се усмихваше, все едно че всичко е наред. Страхуваше се погледът на Янек да не прочете истинските, страшните и болезнени мисли, които терзаеха клетата й душа. Щом той заспеше, тя коленичеше и се молеше.
— Боже, прости ми, не ме наказвай, не ми отмъщавай! Не ми го отнемай. Съгреших, сторих голямо зло, но ти ми прости! Прости ми! Не можех иначе!
И сълзите й течаха по прозрачното лице, устните трепереха и шепнеха неясни думи.
Но Янек се събуждаше бързо. Идваше нов пристъп на кашлица и на кърпата пак се появяваше кърваво петно. Трябваше да му се дават лед и лекарства.
Вечерта ненадейно настъпи подобрение. Температурата спадна. Помоли да го повдигнат и седна. Без да протестира, изпи чаша сметана и каза:
— Струва ми се, че ще живея.
— Повече от сигурна съм, Янек! Явно кризата премина. Силите ти се възвръщат, нали? Ще видиш, след месец ще си съвсем здрав.
— Така мисля. Мариола спи ли вече?
Никога не беше я наричал с това име. Не го обичаше и още отначало й викаше просто Мариша, с което лека-полека свикна и Беата.
— Не, не спи. Учи си уроците.
— На всичко отгоре намираш време и за уроците?…
Той помълча, а после добави: