Когато се върна, намери писмо от Колски. Съобщаваше й, че е купил всичко, за което го е молила, и го е изпратил по пощата. За себе си пишеше малко: работел много, печелел все повече. Положението му в болницата било добро, защото го поддържал доктор Ранцевич, който сега е заместник на професор Добранецки. Добранецки идвал в болницата все по-рядко и за кратко време. Имал някакви оплаквания във връзка със здравето. Оплаквал се от главоболие. По съвет на Ранцевич бил свикан консулт, който не открил нищо съществено и решил, че причина за всичко е черният дроб и една обща преумора. Сигурно тези дни Добранецки ще замине да лекува черния си дроб в Мариенбад. По време на неговото отсъствие Ранцевич ще поеме ръководството, а поста на Ранцевич ще заеме Колски.
„Затова — пишеше по-нататък той — този път не ви моля да ми позволите да дойда в Радолишки. Няма да ме освободят нито за един ден. Терзае ме непоносим копнеж. Във вашето някогашно жилище се е настанило някакво младо семейство. Често минавам оттам. На прозорците има много цветя. Сигурно са щастливи. Колкото повече мисля за вас, толкова повече се убеждавам, че все пак вие сте права. Щастието се състои в това да пожертвуваш за любимия всичко, което имаш. По-рано не го разбирах. Изглежда, че човек, ако иска да научи нещо, трябва да страда. В последното си писмо не споменавате нито дума за вашите лични намерения. Вие знаете какво имам предвид. Много ми се иска да имам една ваша снимка. Да видя как изглеждате сега. Сигурно това не е молба, която вие не бихте могли да изпълните?“
В post scriptum, както обикновено, той допълнително изпращаше поздрави на професор Вилчур, поздрави, които Луця предаваше на Вилчур, но винаги трябваше да ги разкрасява с измислени от нея сърдечни думи.
Този път Колски трябваше да чака повече от обикновено отговора на Луця. Първо, защото правенето на снимки при местния фотограф „полуаматьор“ отнемаше доста време и, второ, Луця беше заета повече от всякога, защото уреждаше болницата. Оказа се при това, че трябва да бъдат уредени различни бюрократични формалности във връзка с нейното откриване. Луця трябваше дори да замине за околийското управление, което беше на повече от четиридесет километра.
За местните условия болницата беше много добра. От терасата се влизаше в просторно преддверие, което трябваше да играе ролята на чакалня. От лявата страна имаше две големи стаи. Едната беше подредена като болнична стая с четири легла, втората — като амбулатория и зад една дървена преграда — операционна. От пруста вдясно имаше три по-малки стаи: едната, изолирана, щеше да служи за аптека и склад на билки, а също и за подслон на Йемьол. Останалите две стаи трябваше да бъдат жилище на Вилчур и Луця. Разбира се, те двамата не бяха говорили по тоя въпрос. Все пак, когато по време на строежа господин Куркович попита професора да свърже ли двете стаи с врата, Вилчур отговори:
— Мисля, че да. Нали после, ако се наложи, винаги може да бъде затворена.
Всъщност нямаше голямо желание да се премества в болницата. С удоволствие би останал в старата пристройка, с която беше свикнал. И все пак не можеше дълго да живее там, защото след Коледа Васил щеше да се ожени и можеше да се предположи, че младата двойка ще се настани именно в пристройката, въпреки че никой не беше казал нито дума на Вилчур за това.
Първата седмица след жътвата се състоя освещаването и едновременно откриването на болницата. Събра се много народ, от петнадесетина села в околността, пристигна дори и околийският лекар от далечния околийски център. Искаше да се запознае с професор Вилчур. Доктор Павлицки, въпреки че получи покана, демонстративно не дойде. Освещаването направи радолишкият свещеник Грабек, който също каза прочувствена реч, като благодари на Вилчур, че е решил да се засели в този край и да работи тук за народа; подчерта също заслугите на местното население, което с построяването на болницата беше дало чудесен пример за подражание. После Вилчур каза няколко сърдечни думи и тържеството свърши. Хората обаче дълго не се разотиваха, оглеждаха внимателно, интересуваха се от подробности и хвалеха солидния строеж на сградата.
Всъщност новопостроената болница приличаше много на селските болници, каквито имаше със стотици и хиляди в Западна Полша. Тя се отличаваше от тях само по това, че в преддверието имаше скрин, в който пациентите можеха, ако желаят или пък имат възможност да оставят хонорари под формата на масло, яйца, парче сланина или чувал със зърно. Тези запаси трябваше да послужат да се изхранват болните на легло, както и за издръжка на болницата. До скрина беше поставена тенекиена касичка за парични дарения, макар че такива дарения се правеха много рядко.