На следния ден след откриването на болницата се оказа, че е била много необходима. Докараха от Нескупа почти умиращата дъщеря на един стопанин, която се беше надянала на вила. Привечер от Вицкуни докараха ратай от някакво имение със смазан крак — попаднал бе във вършачката. Този пациент се отличаваше от другите, защото собственикът на имението обещаваше да заплати за лечението му. Болницата по принцип трябваше да бъде главно за бедни, за местните селяни или за техни роднини, които със собствените си ръце я бяха построили.
Професорът и Йемьол се пренесоха едва в четвъртък, а в петък докараха нещата на Луця от Радолишки. Тъй като мълвата за откриването на болницата беше плъзнала нашироко, напливът от пациенти се увеличаваше. Затова професорът прие с благодарност предложението на Донка да помага при превързването на болните.
Работата в болницата навлезе в нормалното си всекидневие. Отрано прииждаха болни. Вилчур и Луця имаха много малко време да разговарят през деня. Затова пък вечерите прекарваха заедно. Тогава дълго се разхождаха. Понякога заедно с Йемьол. Той все пак предпочиташе да седи в кръчмата в Радолишки. Към функциите си в болницата се отнасяше нехайно. Често отсъствуваше точно тогава, когато имаше нужда от него или пък от един подиум на терасата произнасяше пред селяните речи, гарнирани с чужди изрази.
— Странно — казваше Луця. — Никога не съм го виждала в трезво състояние. Но и пиян никога не съм го виждала. Изглежда, че той съвсем съзнателно се поддържа в състояние на постоянна възбуда с алкохол.
— Да — потвърди Вилчур. — Това е неговият начин да избяга от действителността, съзнателно желание да деформира своите представи за заобикалящия го свят. Разбира се, сигурно в основата на всичко с някаква трагедия, каквато този нещастник е преживял. Не си ли спомняте нещо от времето, когато сте били в Сандомеж, нещо, което би могло да ни изведе на някаква следа от неговите преживявания.
Луця отрицателно поклати глава.
— Тогава бях малко момиченце. Леля ми по онова време сигурно е била на повече от тридесет. Не си спомням някога в нейния дом да е споменавано името Йемьол.
— Такова име сигурно не. Впрочем аз не знам дали той се казва така. Сигурно умишлено укрива истинското си име, като е посочил първото, което му е дошло наум. Спомняте ли си нашия разговор във вагона?
— Да — кимна Луця с глава.
— Помните ли колко голямо впечатление му направи вашата фамилия? Никога нито преди това, нито по-късно не съм го виждал толкова развълнуван. Престана дори да се усмихва цинично. За известно време загуби способността си да говори с отвращение и ирония.
— Спомням си — каза Луця. — Признавам си, че тогава и аз самата бях много заинтригувана. Знам само едно: че леля ми, преди да се омъжи, е била смятана за едно от най-красивите момичета в Сандомеж и че е имала голям успех.
— Красива ли беше?
— О, да. Моят чичо много я обичаше.
— А тя? — попита Вилчур.
— Мисля, че е била отлична съпруга. Тя беше от ония жени, за които дори не може да се допусне, че биха изневерили на съпруга си. Ако някога е имало нещо между нея и тоя човек, сигурна съм, че не е било някаква любовна връзка.
— Човек никога не може да е сигурен в тези работи — забеляза Вилчур.
— Разбира се — призна Луця.
— Горчивината, с която Йемьол си спомня за вашата леля, говори, че между тях е имало някаква връзка. И — аз мисля — нещо необикновено. Имам впечатлението, че точно това е предопределило целия му живот.
Луця се замисли и каза:
— След смъртта на леля ми останаха книжа, които не съм преглеждала. Може в тях да се намери нещо, което би обяснило този случай.
Вилчур се заинтересува.
— Книжа? Тук ли са те?
Тя отрицателно поклати глава.
— Не. Във Варшава са. У семейство Зажецки. Един сандък е книги, писма и разни дреболии на леля ми. Не съм ги разглеждала. Сега обаче ще пиша на Миша Зажецка да ми изпрати сандъка, заедно с останалите мои неща.
Вилчур каза:
— Наистина бих ви посъветвал, скъпа госпожице, все още да не избързвате да докарвате нещата си. Кой знае дали няма тук да ви омръзне по-бързо, отколкото предполагате, и да пожелаете да се върнете във Варшава.