Все пак той казваше това почти шеговито. В действителност беше убеден, че решението на Луця е окончателно, че тяхната женитба, проблем, който и двамата смятаха да решат в положителен смисъл, вече е въпрос само на време.
Луця дори не се разсърди.
— Но, разбира се! Ако вие решите да се върнете, ще се върна с вас.
Той се засмя и й целуна ръка.
— Не. Тогава поискайте си вече вашия багаж.
След седмица нещата пристигнаха. Освен куфара на лелята имаше и голям сандък с различни дреболии от предишното жилище на Луця. След няколко дена стаята й в болницата придоби съвсем друг вид. Върху голите дървени стени бяха закачени картини, ковьори, на пода бяха разстлани килими, появиха се вази с цветя и други подобни неща, благодарение на които стаята се превърна в приятно и почти удобно жилище. Мина много време, преди Луця да прегледа книжата и писмата. С присъщата на възрастните хора системност леля й беше оставила всичко в идеален ред. Писмата бяха свързани в пакети и точно датирани. Няколкото дебели тетрадки, изписани с дребен почерк, също бяха номерирани. Това бяха дневниците на леля й още от времето, когато е била ученичка.
Луця с голям интерес започна да чете. Те бяха написани е обикновената за младите момичета екзалтация и наивност. Описваха се отношенията в училище, дребни семейни въпроси, приятелството и скарванията със съученичките. От четвърти клас нататък се появяваха нови мотиви: първите пробуждащи се чувства.
На много страници ставаше дума за някой си Луцян, чиято личност изпълваше цялото въображение на девойката. Едва към края на тетрадката ставаше ясно, че този изключителен Луцян беше ученик от осми клас, който авторката впрочем лично не познава. Следващият обект на нейните въздишки беше учителят по география, който все пак скоро бива принуден да отстъпи мястото си на свещеника — учител по вероучение. Сериозно чувство обаче й вдъхва някой си Юлиуш. Той е млад учител, полонист, който идва в гимназията в началото на новата учебна година. Не се харесва на мнозинството от ученичките седмокласнички. Незначителен и според всеобщото мнение грозен. Авторката на дневника обаче открива у него такива качества, за които нито учителят по вероучение, нито зрелостникът Луцян, нито учителят по география можеха да мечтаят. Един час, само един час — колко малко. Колко хубаво говори той! Колко дълбоко чувствува мислите на поетите пророци, колко строфи, които я бяха оставяли безразлична и които някога трябваше с отвращение да учи наизуст, придобиваха блясък и топлота.
В училище не го обичаха. Колегите му, учителите, се отнасят към него като че ли пренебрежително. Ученичките се шегуват зад гърба му и неведнъж му правят отвратителни номера. Но точно затова трябва да бъде още повече обичан. Трябва да бъде възнаграден за всичко с чувства, които, макар и дълбоко затаени и непризнати, да го възмездят някъде извън действителността на неправдите, с които се сблъсква. Трябва да учи прилежно и да пише домашните си работи с голямо старание, та отговорите на дъската да задоволят високото равнище на неговите изисквания.
През целия седми клас всичко остава на този стадий. Затова пък в осми идва първата среща извън училище. След тая среща дневникът придобива екзалтиран тон. Страниците са гъсто изпъстрени със суперлативи, с пламенни любовни признания, с мечти за бъдещето.
От точно възпроизведените в дневника разговори е ясно, че между ученичката и учителя се разгаря наистина дълбоко и голямо чувство. Юлиуш се среща с нея всеки ден, често й носи цветя, написал е за нея и само за нея красива поема и затова никога няма да я публикува. Поемата се нарича „Анемона“ Той е страшно умен и колко трудно е да признаеш, че не разбираш всичко. Юлиуш, въпреки че е млад, защото е по-възрастен от нея само със седем години, несъмнено е най-мъдрият човек, който може да се срещне на тоя свят. И не само най-умният. Той е преди всичко много благороден. Едва с неговите очи тя вижда колко красив е светът, какъв е светът наистина, едва чрез неговото сърце тя е почувствувала безграничната добрина на бога, благодарение на него е могла да разбере колко много трябва да обича ближния си.
Луця, искрено развълнувана, затвори дневника. Той свършваше с края на училището, с матурата. Последното изречение съдържаше радостната информация, че през ваканцията авторката заминава с родителите си в Шчавница и че той също ще отиде там.