Сред писмата на леля й най-многобройни бяха писмата на нейния чичо. Тези писма не бяха особено интересни. Той пишеше често, но кратко и делово. Дори писмата от периода на годежа, подписвани сантиментално „Твой верен паж Адам“, изглеждаха малко сухи.
Четейки тези писма, Луця не можеше да сдържи усмивката си. Много добре помнеше чичо си. Той нямаше вид на паж. Имаше огромна лисина на главата, голям корем и широка прошарена брада. По цели нощи играеше на вист и пиеше много бира.
После идваха писмата на роднините, на познатите, на приятелите, съобщения за смърт, покани за сватба, цветни пощенски картички с благопожелания за именни дни и за празници. Напразно Луця търсеше сред тези купища хартия името на Юлиуш. Намери го най-накрая, на самото дъно на едно ковчеже. Намери един доста голям пакет, свързан с шнурче и старателно запечатан с червен восък. Най-отгоре ръката на леля й беше написала: „Собственост на многоуважаемия господин Юлиуш Полански. Ако не се обади, моля след смъртта ми да бъдат изгорени.“
Луця дълго се колеба какво да прави. Нещо й подсказваше, че тук ще разкрие много тайни, и то не само от живота на леля си. Много пъти взима ножицата и много пъти я оставя. Един ден тя най-после попита Вилчур:
— В книжата на леля намерих пакет, предназначен за човека, когото тя е обичала като младо момиче. На пакета има надпис, с който се нарежда, че ако някой си господин Юлиуш Полански не ги потърси, трябва да бъдат изгорени, без да бъдат отворени. Сега и аз самата не знам как да постъпя. Може да се предположи, че онзи Юлиуш е не някой друг, а нашият приятел Йемьол.
— Твърде е възможно.
— Страхувам се все пак — продължи тя, — че това може да е само плод на моето въображение. А да се провери може само ако се отвори пакетът е писмата против волята на починалата.
— Има още един начин — каза Вилчур. — Може да запитате Йемьол това ли е неговото име.
Луця поклати глава.
— Знаете ли, съмнявам се дали трябва отново да събуждаме у него спомените, както се казва: да развреждаме раната.
Вилчур се замисли.
— По този въпрос аз не мога да имам мнение и по принцип изобщо не може да има обективно мнение. Във всеки случай смятам, че нито ние, нито аз имаме правно да се разпореждаме с нещо, което не ни принадлежи. Ако пакетът е предназначен за него, трябва да му го дадем. Да го прави каквото иска. Може, без да чете, да го хвърли в огъня, а може да пожелае да си спомни за ония години. Нали вие видяхте, че тези години много трайно се пазят в неговата памет.
— Прочетох дневника на леля ми от ученическите й години. От тях става ясно, че тя е обичала в продължение на две години, чак до завършването на гимназията, този Юлиуш. Трудно ми е да приема, че описваният от нея човек може да е Йемьол. Моята леля го характеризира като някакъв свръхчовек — благороден, с мироглед на идеалист и с християнска етика, с поетични наклонности. Съмнявам се, че някой би могъл толкова много да се промени.
— Скъпа госпожице. Има преживявания, които превръщат убийците в ангели и ангелите в убийци.
— Сигурно — призна тя. — В случая обаче това ми се струва поразително.
След този разговор, на другия ден вечерта, Луця завари Йемьол да седи на една пейка на терасата в болницата. Седна до него и му каза:
— Пристигнаха нещата на моята леля. Сред тях намерих пакет, в който сигурно има писма. Пакетът е запечатан с червен восък и на него е написано да бъде даден на някого, ако той се обади. В противен случай пакетът да бъде изгорен.
Чертите на Йемьол се изопнаха. Той погледна остро Луця и след малко тихо се обади:
— Какво име е написано върху пакета? Може ли да ми кажете?
— Разбира се. Полански, Юлиуш Полански.
Възцари се мълчание. Сега Луця се убеди, че нямаше никаква грешка. Като чу името, Йемьол се сви, прегърби се, сякаш се смали наполовина. Пръстите му конвулсивно стиснаха облегалото на пейката. Вилчур имаше право, като казваше, че спомените у този човек сигурно са много трайни.
— Аз самата не знам как да постъпя. Досега никой не се е обадил за тях…
Йемьол мълчеше.
— Толкова години минаха — продължаваше тя. — Може би този човек вече не е жив, може да е някъде далеч, в чужбина. Може никога да не се обади. Казвам ви го, защото вие сте познавали моята леля, когато е била млада, струва ми се. Може би вие знаете нещо за господин Полански. Може би сте го познавали?