Същата вечер тя каза на Вилчур:
— Сега вече знам без никакво съмнение, че Йемьол е човекът, който е бил първата любов на леля ми.
Вилчур попита:
— Пожела ли да му върнете пакета с писмата?
Тя отрицателно поклати глава:
— Не.
Вилчур се усмихна.
— Така си и мислех.
— Сериозно? Признавам си, че за мен това беше истинска изненада.
— Защото много малко го познавате. Хора като него не обичат да се ровят в миналото, зачеркнато веднъж завинаги от тях самите или от съдбата.
— Да зачеркнеш все още не означава да забравиш — каза Луця.
— Да. Но то означава, че искаш да забравиш. Вярно е, че в такива случаи да искаш, не значи да можеш.
Същия ден Луця изгори всичките писма и книжа на леля си. На Йемьол не каза нито дума, защото очакваше, че сам ще попита. Той обаче едва след една седмица, веднъж, когато разговаряха, небрежно попита:
— И какво направихте, senorita, с онова, което е останало от вашата почитаема роднина?
— Постъпих, както ме посъветвахте — отговори тя. — Изгорих всичко. Но признавам си, че се страхувам да не би да съжалявам. Кой знае дали това лице, което би могло да държи на тези книжа, няма да се обади някога и няма да пожелае да ги вземе.
Йемьол направи гримаса.
— О, darling. Доколкото познавам хората, сигурно е, че това няма да се случи.
— Ако бях толкова сигурна като вас, нямаше да имам угризения на съвестта, че постъпих така лекомислено.
— Никога не трябва да съжаляваме за някакво лекомислие. Аз през целия си живот съм бил лекомислен и виждате отличния резултат. Къпя се в изобилие, жените ме обичат, „имам разума и селото“, както казва Фредро[65], какво още ми липсва? Лекомислието е качество на истинските философи. Моля ви, вижте го в контраст с тежкомислие! Тежко мислят тъпите и мрачните хора.
Луця се усмихна.
— И вие понякога сте мрачен.
Той вдигна показалец:
— Само когато имам оплаквания от стомаха.
— Или пък под влияние на някакви мисли.
Той поклати отрицателно глава.
— Мислите са именно най-обикновен резултат от лошо храносмилане. Като лекарка вие сте длъжна да знаете това.
Тя се засмя.
— Като лекарка възразявам.
— Грешите. Ние нищо не знаем за нашия организъм, за нашите органи, докато не ни напомнят за себе си, когато започнат да ни болят. Тогава човек, както казва един божи мъдрец, се вглежда в себе си. И тъкмо това самонаблюдение са мислите. Подозирам, че Буда, съзерцаващ собствения си пъп, сигурно е страдал от лошо храносмилане, което впрочем ясно личи по неговия изпъкнал корем. Изобщо хората обръщат много малко внимание на връзката между духовния живот и процеса на храносмилането. Фройд свързва всичко с половите въпроси. Хайде конкурирайте го и насочете вниманието на хората към корема. Тогава може да се окаже, че страданията на младия Вертер са в резултат на диспепсия, от която по онова време е страдал Гьоте, че стихотворението „Тъжно ми е, боже“[66] се е родило не от носталгията, а от прекаленото количество макарони в корема на Словацки. Да, illustrissima[67], трябва да се обърне повече внимание на коремната кухина. Кой знае как би изглеждал днес светът, ако на Наполеон не бяха поднесли преди битката при Ватерло шест бъркани яйца. Кой знае какво би станало с мощта на Англия, ако Филип Испански не е страдал от киселини в стомаха.
— Кой знае — шеговито подхвана Луця — как би изглеждал господин Циприан Йемьол, ако стомахът му не поглъщаше такива количества алкохол.
Той сви рамене.
— Ей сега ще ви кажа.
— Слушам.
— Бих изглеждал вцепенен като някакъв истукан, изпънат, в черен сюртук, с подметки от картон, с ръце, послушно скръстени на гърдите, и е глава върху пълна със сено възглавничка. Или, накратко казано, щях да бъда нормален стандартен труп, позеленял и тъжен между четирите дъски на ковчега. Вие познахте. Наистина алкохолът има голямо влияние върху факта, че лицето, наричано Циприан Йемьол, е все още живо. Това е единствената течност, кристализираща в призма, през която все още може някак да се гледа отвратителната действителност на нашето всекидневие, лицата и мутрите на сбирщината — население на земното кълбо, и слънцето, което съвършено безсмислено дава живот на толкова много непотребни творения.