— Отлично или не… Всъщност трябваше да бъда там. Ще разрешите ли да ви чакам в салона.
— Добре. Но преди това ми подайте хавлията. Само че моля ви да не ме гледате.
Колски огледа стаята.
— Тук няма никаква хавлия, госпожо.
— Разбира се, хавлията е тук. Само че е закачена далече от мен и не мога да се пресегна и да я взема.
— Тогава как ще ви я подам? — запита обезпокоен.
Тя високо се разсмя.
— Ох, господин Колски, господин Колски! Просто ще влезете в банята, ще откачите хавлията от закачалката и ще ми я подадете. Нима за вас като лекар да видите една жена, която не е… не е облечена е нещо толкова необичайно?
— Сигурно не — отговори той след кратък размисъл, — но аз не съм тук в ролята на лекар.
— А в друга роля никога ли не сте виждали гола жена?
Той беше крайно смутен и едва след известно време се обади:
— Във всеки случай не мога да кажа това за жени, които… уважавам, които искат да бъдат уважавани.
Очевидно тези думи още повече я развеселиха, защото тя продължаваше да се смее.
— Уверявам ви, че всяка една жена, която се показва гола на един мъж, не уважение иска от него. Е, хайде, дайте ми хавлията.
Нямаше друг изход. Трябваше да изпълни задачата. Прехапа устни и влезе в банята. Беше доста голяма, облицована с розови плочки. За щастие ваната се намираше в противоположния ъгъл, хавлията пък — точно до вратата. Но той не можеше да прикрие своето смущение. Тя седеше във ваната и скръстените и ръце прикриваха гърдите й. Колски не можеше да не забележи красивата наклонена линия на раменете и топлия загар на кожата й. С престорено лице, като се стараеше да овладее излишната прибързаност на движенията си, откачи хавлията и се приближи към ваната.
— Моля, заповядайте, госпожо — каза той с пресипнал глас.
— Внимателно да не я изпуснете във водата. Защо сте толкова лош и ме гледате? Нали ви помолих…
Тя говореше с възмутен тон.
— Съвсем не ви гледам — сви вежди.
— Хайде, затворете си очите и ми подайте хавлията.
Той се подчини на заповедта й. Чу бурно плискане на вода, а после усети как мъхнатата хавлия, която държеше, се изпълваше от нейното горещо тяло.
— Благодаря ви — каза тя свободно.
Загърна се в хавлията и преди той да успее да се отдалечи, го прегърна през шията.
— Ти си очарователен с твоята стеснителност — каза му шепнешком и го целуна по ухото. — Ще ме смяташ ли отсега нататък за разюздана?…
— Какво има пак? — възрази несигурно Колски.
Точно пред очите си видя нейните — зелени, искрящи, любопитни и наблюдателни. Тя помилва с устни брадата му.
— Винаги си старателно обръснат. Е, хайде добре, почакайте ме в салона.
Когато той бързо излезе от банята, Нина извика след него:
— Няма ли да ми се разсърдите, ако дойда на закуска с пеньоар? Така не ми се иска да се обличам.
— Но, госпожо, моля ви.
— Наистина ли ме молите? — закачливо попита тя. — Винаги ми се е струвало, че съм ви безразлична…
— Струвало ви се е, но не сте права — отговори неуверено той.
— За пет минути съм готова.
Колски наистина не чака повече. Тя влезе в светлозелен пеньоар. Той забеляза, че в бързината беше сложила на едната си буза малко повече червило, отколкото на другата. Въпреки това изглеждаше ослепителна. Закусваше с апетит, без да престава да говори. По едно време неочаквано попита:
— И какво става с вашата лекарка?
Каза го безразлично, но Колски веднага настръхна.
— Не зная, госпожо. Тя не е във Варшава.
— Не си ли пишете?
— Не — излъга той.
Тя гальовно сложи ръка върху неговата. Какво не би дал да можеше брутално да я отблъсне.
— Виждате ли, господин Колски. Аз ви казвах, че това ще мине. Времето си казва думата.
— Навярно — неохотно измънка той.
Беше дълбоко засегнат от нейните думи и мислено трескаво търсеше начин да й отмъсти. Кой знае защо му дойде наум, че ще й стане неприятно, ако изкаже подозренията си за близките й отношения с ротмистър Корсак. Доста често го срещаше в дома на Добранецки. Ротмистърът наистина се държеше благопристойно, но не можеше да не се забележи, че неговата красота, наистина необикновена, и темпераментът му се харесваха на жените.