— Боже, колко страдания ви причиних.
— Янек! Как можеш да говориш такива ужасни неща?! — изплаши се тя.
— Истина си е.
— Сам не си вярваш. Ти ни направи толкова щастливи, толкова невероятно щастливи!…
Той отвори очи и прошепна:
— Обичам те, Беата, с всеки ден все повече. И тази моя любов няма да ми позволи да умра.
— Няма да умреш, не бива да умираш. Животът ми без тебе би бил по-лош и от смъртта. Но да не говорим за това. Лошото, слава богу, мина. Знаеш ли какво? Ще извикам Мариша. Толкова време не те е виждала. Позволи ми!
— Не бива. Въздухът тук е пълен със зараза. Дори се страхувам, че и ти постоянно го дишаш. За нейните млади дробове е убийствено.
— В такъв случай да застане на прага. Кажи й поне няколко думи. Не можеш да си представиш как моли да те види.
— Добре — съгласи се.
Беата открехна вратата и извика:
— Мариша! Татко ти позволява да дойдеш.
— Татенце! — разнесе се отдалече радостен вик, а после бързи стъпки.
Момичето се втурна и изведнъж се вкамени. От две седмици не беше виждала болния и промяната, настъпила у него, явно я уплаши.
— Днес татко се чувствува по-добре — обади се веднага Беата, — но позволява да стоиш само до прага. Скоро ще стане и двамата пак ще ходите в гората.
— Ти как си, скъпо дете? — попита Окша.
— Благодаря, татенце. Тати, знаеш ли, че водата е подкопала кривата бреза край Сивия ручей?
— Подкопала ли?
— Да. Микола казва, че можело да се катурне. Освен това каза, че синът му Гришка вчера видял на Хуминския брод четири лоса. Вървели един след друг.
— Сигурно са онези от Червената гора.
— Аха, и Микола мисли така.
— Да не си забравила вече ботаниката и физиката? — усмихна се той.
— Съвсем не, тати! — уверяваше го и за доказателство започна да изрежда какво е научила сама.
След краткия разговор Окша я отпрати с въздушна целувка. Ръката му беше отслабнала и неестествено бледа.
Когато Мариша излезе, каза:
— Как само расте това момиче. Едва на дванайсет години е, а вече е почти колкото тебе. Наесен все пак ще трябва да я пратим на училище. Надявам се княгинята да получи най-сетне позволително за сечене, та и ние да се оправим.
— Дай боже. Само по-бързо оздравявай.
— Да, да — съгласи се той енергично, — трябва да оздравея и да се заловя за работа. Решил съм, не дадат ли разрешително, да си търся друго място. Трудно е да се раздели човек с Одринецката гора, но Мариша расте. Това е по-важно.
Замисли се и след малко попита:
— Много ли похарчи за лекарства?
— Ти не се безпокой.
— Знаеш ли, мислех си, че ако сега умра и платиш за погребение, почти нищо няма да ти остане. Това най-много ме измъчваше… От продажбата на мебелите ще имаш за около година. Особено старите ковьори. Били много ценни.
— Янек! Какво говориш?! — упрекна го тя.
— Нищо, казвам ти какво си мислех. Освен това си помислих, че имаш право да поискаш някаква издръжка за Мариша. Не вярвам да са намерили Вилчур. Щеше да се появи съобщение във вестниците. Но все някой се грижи за имуществото му, а Мариша има права над него.
Лицето на Беата поруменя.
— Янек, ти ли казваш това? — извика тя, без да крие възмущението си.
Вече пет години не бяха разменили нито дума за професора. Преди пет години беше я накарал дори бельото и дрешките на Мариша да изпрати в сиропиталище за бедни деца.
Окша сведе очи.
— Нямам право да я обричам на мизерия.
— А аз нямам право да протягам ръка за парите му. Сто пъти, хиляди пъти предпочитам да умра. Никога, чуваш ли, Янек, никога!
— Добре, да не говорим за това. Но сама виждаш, ако бях умрял… Помислех ли си за смъртта, косите ми настръхваха: какво ще стане с вас…
— Мога да шия, да бродирам, мога да давам уроци… Всичко друго, но не и това. Ти помисли, с какви очи ще отида при наследниците му да искам, аз, която… те имат право да смятат виновна за смъртта му. Всъщност, Янек, защо изобщо са тези приказки? Ти, слава богу, се чувствуваш добре и всичко ще се оправи.
— Сигурно, скъпа, сигурно — притисна лице към ръката й.
— Ето, виждаш ли! — засия Беата. — А сега се опитай да заспиш. Късно е вече.