— И вие ли също така бързо ще забравите ротмистър Корсак? — каза той, след като помълча.
Тя го погледна остро.
— Какво искате да кажете.
Той сви рамене.
— Аз, нищо.
Тя непринудено се разсмя.
— Знаете ли, вашата алюзия щеше да ме засегне, ако не беше абсолютно неоснователна и ако не бях убедена, че вие отлично го знаете.
Той сведе очи. Действително да се подозира, че госпожа Добранецка е в любовни отношения с ротмистъра, беше също толкова неоснователно, колкото, ако я подозираше, че има флирт с първия срещнат. Даваше си сметка, че неговото злорадство не беше улучило целта и измърмори:
— Това не беше никаква алюзия.
Нина не преставаше да се усмихва.
— Да, беше. И в известно отношение тя ми достави удоволствие.
— Удоволствие? — учуди се Колски.
— Да, удоволствие. Тя ми даде неопровержимо доказателство, че вие ме ревнувате.
Той сви рамене, но се овладя и каза:
— За ревност и дума не може да става.
— Толкова ли ви е трудно да си признаете, че ме ревнувате? Нима е толкова срамно човек да ме ревнува?
Той мълчеше със сведена глава. Нина стана, приближи се до него, деликатно с двете си ръце повдигна главата му и като се наведе над него така близко, че чувствуваше дъха й, запита:
— Нима съм толкова непривлекателна и чак толкова грозна?
Той се изчерви. Отново го зашемети нейната красота и някакъв непреодолим чар, който идваше от контраста между чувствеността на нейните устни и ноздри и студените й големи зелени очи. Каза тихо:
— Вие сте красива.
Тя прекара няколко пъти върха на пръстите си по косата и по лицето му и прошепна:
— Ах, как страшно тъгувах за вас.
В съседната стая се разнесоха стъпките на прислужника. Тя се изправи и промени тона.
— Тук е горещо. Да отидем в библиотеката. Там е по-хладно.
В библиотеката прозорците бяха до половина заслонени с тежки завеси от дамаска. Беше приятно хладно и цареше полумрак. Тя му посочи място на широката удобна софа. Колски се престори, че не забелязва нейния жест и избра един дълбок фотьойл. Но госпожа Добранецка беше твърде опитна жена, за да не забележи това. Запали цигара и разхождайки се из стаята, започна да му разказва за своя престой в чужбина, за хората, с които се беше запознала, за забавленията и за многото впечатления. Най-чудното от тях беше, че за първи път бе тъгувала, наистина бе тъгувала за родината. Умееше да говори интересно. Светлозеленият пеньоар изискано очертаваше великолепно сложеното й тяло. Очите и вниманието на Колски въпреки волята му не можеха да се откъснат от нея. По едно време тя остави цигарата, седна на страничната облегалка на фотьойла и като се опираше на рамото на Колски, продължаваше да говори с такова изражение, сякаш тази поза беше най-естественото нещо в света:
— Това е най-удивителното чувство, което някога съм изпитвала. Носталгия. На човек му се струва, че е изцяло погълнат от обкръжаващата го действителност, че се е приспособил към новата среда, че се занимава с нови неща. И изведнъж ослепителен блясък: нечие лице, някакви очи, някаква уста и ръце. Чувствуваме ги върху себе си болезнено реални и осъзнаваме, че всичко, което ни заобикаля, не е важно, не ни интересува, дори е отвратително. Отвратително е, точно защото ни отдалечава от тези ръце, от тези уста. Познаваш ли тази болка в сърцето, тази напълно физическа болка, която тогава преминава през гърдите като бурна мигновена вълна?…
Колски се поддаде на внушението на нейните думи и на тона й. Светкавично не само си спомни многобройните мигове на тъга по Луця, но точно такава тъга го обхвана сега. Нейното сърце, нейният светъл, топъл поглед. Нейните устни, които докато говореше, оформяха думите почти неосезаемо. Устни, които никога не беше целувал и които никога нямаше да притежава. Болка, пронизваща физическа болка в сърцето. Колко добре го беше казала. Откъде знаеше всичко това? Толкова сполучливо можа да го изрази.
Сега тя му се стори единственото същество на света, което може да разбере неговата трагедия.
Нали в началото, когато започнаха да се сближават, тя беше изтъкнала, че душевните страдания много по-лесно могат да се изживеят, когато някой искрено помогне, когато някой мъдро се вгледа в това страдание, когато нечие дълбоко чувство на човек с опит изземе част от страданието. Как можеше да се съмнява в искреността на думите й — тогава през нощта на терасата, да се съмнява в чувствата, за които говореше сега, в мъдростта и познанието на човешката душа, които всеки път откриваше у нея? Не беше ли лудост да се пази от всичко, вместо да приеме онова, що му даряваше с цялата благодарност и отдаване, на което беше способна?