Мълчаливо протегна ръка и я прегърна нежно и ласкаво. Тя сякаш само това бе чакала и доверчиво и леко се отпусна на коленете му.
— Толкова изживявах там, далеч от теб, толкова размишлявах — казваше тихо тя, едва докосвайки с буза неговото слепоочие. — Имаше дни на нервно очакване и безумна надежда. Представи си, тогава ме обхвана някаква мания. Наричах я предчувствие. Знаех, че е абсурдно. Сама се надсмивах на себе си, но не можех да овладея това предчувствие. Тогава ме питаха какво ми е.
Млъкна и добави след малко:
— Откъде да знам какво е това? Нима аз мога да го назова? Колко много думи има, колко много определения! Човек може да се загуби в гората от думи и да не съумее да избере. И да не намери подходящата. Да говориш за чувствата, е същото, както ако се опиташ да разкажеш музикално произведение с думи. Невъзможно! Нали?
— Да, да — съгласи се той и я притисна по-силно към себе си.
Кръвта в слепоочието силно пулсираше. Усещането на близостта на нейното тяло, като вълна заливаше всичките му мускули.
Тя притисна устни до неговите и го целуна продължително, сластно и мъчително.
Не откъсна устните си и тогава, когато той стана и на ръце я занесе на софата.
От този ден, от тези няколко часа, прекарани с Нина в библиотеката, отношението на Колски към нея коренно се промени. Повярва й. Повярва, че го обича. И въпреки че той самият съвсем не изпитваше подобни чувства към нея, точно затова желаеше да се реваншира с мнима любов.
Поради общественото мнение на тяхната среда не можеха да се срещат много често. Тя идваше два пъти и по-рядко три пъти седмично. За съжаление оставаше прекалено дълго и му пречеше да изпълнява своите служебни задължения към пациентите в болницата и извън нея. Разбира се, нито веднъж не спомена пред нея за това. Беше направо невъзможно да направи каквато и да било забележка по този въпрос. С течение на времето дори му мина желанието да въведе някакъв ред.
Все повече свикваше с Нина. Отношението му към нея беше лекарство, което даваше добър резултат, а ако не беше лекарство, то беше най-малкото наркотик, заглушаващ у него тъгата по Луця. На Луця пишеше толкова често, както преди. И когато й пишеше писма, той може би изпитваше някакво чувство на вина, сякаш беше й изневерил. Нямаше никакви основания и все пак желаеше да изкупи някак си тази вина с изпълнени с нежност думи.
Това бяха единствените моменти, когато любовта му към Луця, както преди, се надигаше у него като силна вълна. Единствените моменти, когато трябваше да заглуши у себе си съзнанието, че любовта му с Нина няма никаква стойност. Пък и този роман влезе в живота му като естествена и неизбежна част от програмата на седмицата. Когато понякога нещо пречеше на Нина да се яви в уговорения час, той се дразнеше и не можеше да си намери място. Още повече че откриваше у себе си прояви на ревност.
Беше един вторник. Тя трябваше да дойде в шест. По принцип беше точна и ако нещо я възпрепятствуваше, винаги му съобщаваше или писмено, или по телефона. Сега вече минаваше шест и половина, когато той се реши сам да й се обади по телефона. На телефона беше прислужницата. Той каза името си, попита, може ли да разговаря с госпожа Добранецка и съвсем ясно чу:
— Веднага ще доложа, господин докторе.
Прислужницата го познаваше, а може би дори се досещаше, че с нейната господарка го свързват някакви по-интимни отношения. Затова явно не предполагаше, че господарката и иска да скрие от него, че е вкъщи. След няколко минути се върна и заяви:
— Много се извинявам, господин докторе, но госпожата я няма. Госпожата замина за Константин. Ще и предам, че сте се обаждали.
Той остави слушалката с пълното съзнание, че го излъгаха. Разположението на стаите в къщата на Добранецки и мястото на телефона всъщност бяха такива, че не беше възможно прислужницата да не знае, че господарката й не е вкъщи. Тя със сигурност знаеше, че Нина е вкъщи, щом като беше казала, че ще доложи. Явно беше доложила и Нина й беше наредила да каже оная измислица за Константин.