Обзе го ярост. Разбира се, че го излъгаха, но с каква цел? Целта можеше да бъде само друг мъж. Тази хипотеза не се подкрепяше само от едно: защо в такъв случай тя самата не беше телефонирала, за да каже увъртанията за Константин. По този начин щеше да се подсигури — той нямаше да се обади по телефона и да я демаскира. Беше доста ловка и умело подреждаше нещата си.
По-бързо, отколкото очакваше, получи отговор на съмненията си. Отговорът се появи под формата на хоп с писмо. На лист хартия беше написала само няколко думи:
„Трябва непременно да отида при Стефа в Константин. Отново е получила атака. Отчаяна съм, че днес няма да те видя.
Н.“
Бръкна в джоба си за бакшиш и попита хопа:
— В колко часа получихте това писмо?
— В пет, господине. Но не аз го получих, ами един мой колега, само че той не можа да дойде и ми го препредаде. А аз не мислех, че е нещо бързо.
След като хопът излезе, Колски още веднъж прочете и презрително захвърли бележката. Листът обаче, като бумеранг затрептя във въздуха и падна в самите му крака. Той го вдигна и го скъса на дребни парченца.
— А, значи така! Така, скъпа госпожо! Ама ще видим.
Взе шапката си и бързо изтича по стълбите. Наблизо нямаше такси. Когато най-после намери, вече толкова се беше успокоил, че вместо до „Фраскати“, нареди да го закарат в болницата. Идването му беше неочаквано и тъй като нямаше никой от висшия персонал, той свари в своя кабинет две сестри да пият кафе и да ядат сухи сладки в компанията на някакъв непознат господин. Колски до такава степен беше разгневен и желаеше да отмъщава, че каза брутално:
— Кой ви е дал право да влизате тук? Кой сте вие? Що за гуляй в моя кабинет?
Смутен, младежът скочи и уплашено поглеждаше своята компания, сякаш чакаше спасение от тях. Те обаче мълчаха като неми.
— Вие не знаете ли — с все по-остър тон почти крещеше Колски, — че това е недопустимо?! Че няма да толерирам подобни неща в болницата?! Това е нарушение на дисциплината и няма да ви се размине! Болницата не е място за оргии. Тук не е кръчма. Не съм виждал през живота си подобно нещо.
— Много се извиняваме, господин докторе — обади се едната от сестрите, която с голямо усилие овладяваше треперенето на гласа си.
— Не приемам никакви извинения. Моля, напуснете кабинета ми. Веднага.
Те излязоха толкова бързо, че се сблъскаха на вратата. Колски седна на бюрото си и натисна звънеца. На прага застана един санитар.
— Какъв е този ред, по дяволите?! — извика Колски. — Кой е дежурен лекар днес?
— Господин доктор Пшемяновски.
— Моля, кажи му да дойде при мен.
След миг Пшемяновски изплашен се появи в кабинета на Колски. Новината, че доктор Колски беше спипал госпожиците Буджинска и Кулпикувна заедно с техния гост, изглежда, се беше пръснала, защото Пшемяновски веднага сам започна да се оправдава:
— Аз наистина нищо не знаех, господин директоре.
Откакто Колски беше започнал да изпълнява функциите на доцент Ранцевич, наричаха го директор. Това обикновено му доставяше удоволствие, въпреки че официално той само изпълняваше длъжността. Сега обаче каза сурово:
— Не съм никакъв директор. Вие сте длъжен да го знаете, колега. Но за съжаление вие много малко се интересувате от това, какво става в болницата, от това, че по време на вашето дежурство е възможен подобен скандал — в моя кабинет милосердните сестри да уреждат гуляи с някакви си апапи отвън. Предупреждавам ви, че ще бъда принуден да информирам господин професор Добранецки след завръщането му във Варшава.
— Аз тъкмо бях на втория етаж при кръвоизлива — започна младият лекар.
Колски го прекъсна с движение на ръката.
— Аз не ви моля да ми обяснявате. Утре бъдете така любезен да впишете случая в досиетата на двете сестри и да отбележите, че това е станало по време на вашето дежурство.
Когато Пшемяновски излезе, Колски започна нервно да се разхожда из стаята. Всеки път, когато минаваше край бюрото, машинално взимаше по една сладка и не забеляза как ги изяде всичките. Когато констатира собствената си разсеяност, малко се разведри и поуспокои.