Колски поклати глава.
— За съжаление твоят смях не ме убеждава. И то по простата причина, че господин Корсак не се мъчи на маневрите, а най-спокойно си живее във Варшава. Вчера следобед е бил при теб, а вечерта беше в собственото си жилище, защото аз проверих по телефона.
На лицето на Нина се изписа искрено учудване.
— Това е невъзможно. Едва онзи ден получих от него картичка, в която пише, че ще се върне най-рано след месец. Това е някакво недоразумение.
— И дума не може да става за каквото и да било недоразумение — ядоса се той. — Няма нужда да крия каквото и да било от теб. И така, в полунощ позвъних в неговото жилище и попитах може ли да говоря с ротмистъра. Чух отговор, и то гневен отговор, че ротмистърът е на телефона и се чуди, че през нощта му пречат да спи.
Нина се усмихна.
— Ти си търсил ротмистъра? А каза ли името на ротмистъра?
— А защо трябва да го казвам? Не смятам, че в едно и също жилище ще има цял ескадрон ротмистри.
Известно време тя го гледа със снизходителен израз на лицето. Накрая процеди:
— Ескадрон сигурно не. Но още един би могло да има. Например ротмистър Супински, който, когато колегата му отсъствува, се настанява в неговото жилище.
Колски леко се смути, но веднага каза:
— Това е нещо, което много лесно може да се провери.
— Разбира се — призна Нина. — Пред тебе има телефон, а до него е телефонният указател. Обади се и попитай.
Колски се замисли и отговори:
— Понеже мислиш, че няма да го направя, ще го направя веднага.
Той намери номера на Корсак и се обади. Чу някакъв непознат и просташки мъжки глас, сигурно на ординареца.
— Може ли да говоря с господин ротмистър Корсак?
— Господин ротмистърът е на маневри — отговори ординарецът.
— А господин ротмистърът Супински?
— Господин ротмистърът ще се върне чак в четири — гласеше отговорът.
Колски измърмори „благодаря“ и остави слушалката.
Нина пушеше цигара. Той, разбира се, се намираше в много глупаво положение. В подкрепа на своите подозрения имаше два аргумента и ето — единият му се изплъзна. Оставаше вторият. Всъщност и той според него беше достатъчно свидетелство за неверността на Нина. Ако тя действително не беше в интимни отношения с ротмистър Корсак, трябваше да има някой друг. Сигурно имаше. Главата си залагаше за това.
— Можете ли да натиснете звънеца? — обади се Нина.
Той мълчаливо изпълни желанието и. На вратата застана санитарят.
— Моля, извикайте тук шофьора ми — каза тя кратко.
Когато шофьорът влезе в стаята, Нина го попита:
— Павловски, спомняте ли си къде може да съм си оставила вчера лисицата?
— Не е останала в колата, госпожо Добранецка. Сигурен съм. След като се върнахме, в гаража разтребих колата и щях да я намеря. А вчера, госпожо, вие бяхте само на фризьор и в Константин…
— Именно — прекъсна го тя. — Струва ми се, че съм оставила лисицата си в Константин. Павловски, моля ви, идете там и я вземете. Аз ще се върна пеша вкъщи.
— Слушам, госпожо Добранецка — служебно отговори шофьорът и излезе.
В стаята се възцари мълчание. Нина бавно допушваше цигарата си. После внимателно я угаси в пепелника, стана, полуусмихнато кимна на Колски и без да каже нито дума, се отправи към вратата.
Спря се и го погледна с безразличие.
— Нина! — извика Колски.
— Какво желаете, моля?
Чувствуваше се виновен, засрамен, компрометиран, смешен. Беше убеден, че му е изневерила. Но от гледна точка на разума подобна увереност не е нищо друго, освен най-обикновена истерия. Сянката от фалшиви улики, защото това беше само сянка, той беше счел за достатъчно доказателство за нейната вина. Беше създал във въображението си концепция, която нямаше никакви реални основания. Просто всичко си беше изсмукал от пръстите. Беше обидил тази жена, която, той бе принуден вътрешно да признае, беше се принизила, за да му се отдаде. Беше слязла по-ниско, тъй като както нейната среда, така и нейната красота и култура, й даваха неограничени възможности да си избере любовник. Би трябвало да му удари плесница за неговите подозрения, да го игнорира и да не му отговаря. Тя му оказа голяма милост с факта, че беше пожелала да се оправдае. И беше го направила толкова аристократично, така изискано и толкова болезнено, че това му подействува по-силно от плесница. Той беше се държал като грубиян, като някакъв ревнив сополанко.