— Нина — започна. — Дължа ти извинение. Аз действително постъпих прибързано и несправедливо те обидих. Можеш ли да ми простиш?
Тя се усмихна иронично.
— О, не ми се извинявай преждевременно. Може по-късно да съжаляваш. Провери най-напред дали не съм те излъгала. Проведи следствие. Разпитай слугите. Може да съм подкупила шофьора и оня там ординарец. Наеми детектив.
— Не издевателствувай над мен — каза покорно той.
Очите на Нина искряха.
— Разбира се, наеми детектив. Към такова жалко влечуго като мен трябва да се прилагат полицейски методи. Нали аз съм ти любовница не защото те обичам, а само защото за мен това е благодеяние и чест. Къде можех да мечтая за такова щастие аз? Всеки ден на колене трябва да благодаря на съдбата за това. Та кой друг би ме искал?!
Той взе ръката й и каза умолително:
— Не се подигравай с мен, Нина.
— Не се подигравам. Подигравам се по-скоро на себе си. Защото не е ли смешно, че аз държа на твоите чувства тогава, когато, ти пренебрегваш моите? И наистина, Янек, най-много ме заболя за това, че ме смяташ за страхливка и малодушна. Я си помисли. Кое може да ми попречи да дойда при теб и да ти кажа открито: „Ти ми омръзна, обикнах друг!“
— Да, да, Нина — призна той, целувайки ръцете й. — Прости ми. Прости ми. Аз бях глупак. Ще можеш ли да ми простиш?
В очите й се появи тъга.
— Няма да мога да не ти простя — каза тя тихо. — Само че не знам кога ще мога да те видя. Сам разбираш.
— Разбирам — призна той.
— Трябва да свикна, да се примиря с това. Не ми се обаждай по телефона и не ми пиши, докато сама не ти се обадя…
Тя леко докосна с устни бузите му и излезе.
Първия ден Колски не можа да откъсне мислите си от тая неприятна история, причина за която беше той поради своята глупава ревност и прекалено въображение. На следния ден настроението му се подобри. Беше доволен, че всичко свърши добре. На третия ден сутринта, пресичайки площад „Наполеон“, точно пред пощата срещна ротмистър Корсак.
Колски се вкамени на мястото си така, сякаш изведнъж получи силен удар по главата. И ротмистърът се спря. Беше в цивилни дрехи. Носеше спортен сив костюм и спортна шапка, с преметнат през ръката шлифер. Държеше неголяма пътна чанта. Сърдечно протегна ръка на Колски.
— Здравейте, докторе. Какво ново във Варшава? Ама че горещина.
— Вие, господин ротмистър, не сте ли на маневри? — успя да каже Колски.
Корсак предупредително сложи пръст на устните си.
— Шшт. Това е голяма тайна! Откъснах се за малко и — във Варшава.
Колски вече се беше овладял и се усмихна почти непринудено.
— Разбира се, cherchez la femme[70]? — подхвърли въпросително той.
— Вие сте прекалено досетлив, докторе. — Ротмистърът присви очи. — Е, хайде, довиждане. Във вагона имаше толкова прах, че се чувствувам като каращисано куче, оваляно в пясък. Трябва да се изкъпя.
— Направо от гарата ли? — полюбопитствува недоверчиво Колски.
— Да — потвърди Корсак. — Довиждане.
Той сложи небрежно ръка на козирката на спортната си шапка и изчезна в тълпата. След като помисли малко, Колски взе такси и каза да го закарат на гарата. Прегледа разписанието. Наистина ротмистърът можеше да казва истината. Преди петнадесет минути беше пристигнал влак от Лвов. Сега той вече нищо не разбираше.
Вечерта имаше голямо желание да се обади на Нина. Вместо това обаче позвъни в жилището на Корсак, за да провери дали си е вкъщи. Разбира, се, ако не беше у дома си, сигурно беше у Нина. Колко голямо беше учудването на Колски, когато чу от ординареца:
— Господин ротмистър Корсак не е във Варшава. Той е на маневри. Ще се върне след един месец.
Беше едно от двете. Или беше отседнал в хотел, или, тъй като криеше, че е във Варшава, беше забранил на ординареца си да издава това. Така или инак нещата трябваше да се изяснят. Не можеше повече да живее в несигурност. Бързо се преоблече и излезе от къщи. След пет минути вече беше на „Фраскати“ Позвъни.