— Добре. И на мене ми се приспа.
— Лека нощ, единствен мой, лека нощ. Сънят дава сили.
— Лека нощ, мое щастие.
Тя намали лампата, зави се с одеялото и легна на миндера. След четвърт час се сети, че трябваше преди сън да му даде капки.
Стана, преброи двайсет капки от лекарството с мирис на креозот, разреди ги с вода и се наведе над болния.
— Янек — повика го тихо, — трябва да си изпиеш лекарството.
Не се събуди. Докосна нежно рамото му и се наведе над него.
Тогава видя, че очите му са отворени.
Беше умрял.
Пета глава
Точно по средата между Радолишки и Нескупа имаше от незапомнени времена една воденица, някога собственост на православните монаси от манастира във Вицкуни, построили я по времето на крал Батори, а сега вече на Прокоп Шапела, когото всички наричаха по белоруски Прокоп Мелник.
Земята наоколо не беше нито много богата, нито много плодородна, колкото за ръж и картофи, и принадлежеше на дребни шляхтичи и селяни, но Прокоп не можеше да се оплаче от липса на ръж за мелене, защото наблизо нямаше никаква конкуренция, ако не се смята вятърната мелница в литовското село Бервинти на около пет километра. Но тя едва насмогваше на осемдесетте къщи, защото литовците се славеха като много добри стопани и мнозина от тях изкарваха от пет десетини земя повече, отколкото белоруските селяни от седем, пък и от осем десетини.
Същото беше и в Нескупа. В Нескупа живееха московци, старообредници, дошли навремето от Русия. Селяни едри, яки и работни, дето като нищо изкарваха от изгрев до залез подир плуга и оряха така дълбоко, както и в Бервинти не можеха.
В Радолишки пък, като във всяко малко градче, имаше евреи, които изкупуваха от далечните села жито за нуждите на съгражданите си, но продаваха и във Вилно. Прокоп Мелник и на тях мелеше. Затова не се оплакваше, нямаше и защо, стига да не настанеше суша и да не пресъхнеха езерата. Но по тия места рядко имаше засушаване, и то толкова продължително, че да не стига вода за воденичното колело. Езерата, макар и издълбани преди стотици години, бяха обширни, дълбоки, пък и на всеки десет години ги чистеха от тинята, та да не пресъхват.
Езерата бяха три. Две горни и едно долно. Край всичките растеше гъст върбалак. Долното беше с голям наклон, около два сажена, а освен коритото, от което водата течеше върху колелото, имаше още два големи улея при случай на наводнение. В езерата имаше доста риба: шарани, налими, костури, но най-много кротушки. И раците не бяха малко. В дълбоките ями под корените, подкопани от водата, се въдеха със стотици. И двамината ратаи на Прокоп, особено по-младият Кажук, се бяха специализирали в ловенето. Стои до колене във водата, а наведе ли се и навре в дупката ръка до лакът, пък и по-надълбоко, току извади някой рак.
В самата воденица наистина никой не ги ядеше, смятаха ги за гадост, но в градчето, в Радолишки, винаги можеха да се продадат: и католическият свещеник, и православният поп, и докторът, особено той, много ги обичаха. За преглед докторът предпочиташе да вземе половин кошница раци, отколкото двайсет яйца или три злоти.
Оттатък градчето, след още дванайсетина версти, във фабриката също ги обичаха, но за там трябваше да се отвори случай. Пешком беше доста далече, а старият Прокоп не даваше коня за такива неща, макар че толкова рядко се движеше, че беше се угоил като свиня. И зоб, то се знае, не му липсваше. Стои си, пристъпва от крак на крак и пръхти така, че целият обор кънти. А оборът беше голям, стабилен и направен от дебели кръгли греди. Освен коня в него имаше две крави и зад преградата свине. Под навеса имаше място за каруцата и шейната.
Къщата беше вдигната до воденицата. Имаше три стаи, в които живееше Прокоп със семейството си и ратаите, и пристройка, съвсем нова, която бе направил за най-големия си син Албин, когато се зажени. След смъртта на Албин пристройката стоеше празна, защото и вторият му син го сполетя нещастие веднага на другия ден след пренасянето в нея. Хората казваха, че някой с лоши очи е погледнал пристройката и я урочасал. Вярно или не, но никой не искаше да се настани там, защото имаше и такива, които подшушваха, че пристройката не била урочасана, ами господ наказал потомството на Прокоп Мелник, задето осъдил брат си и го докарал до просешка тояга.
Прокоп много се ядосваше на такива приказки. Не можеше да ги понася и си отмъщаваше, чуе ли, че го одумват.