Нина вдигна глава и запита:
— Искам да знам още само едно. Срещнал ли си друга жена?
В първия момент той не разбра за какво става дума:
— Не, не, Нина! О, божичко, колко далече сме един от друг!
Стана и започна бавно да си слага ръкавиците.
— Е, какво — каза с усмивка. — Не остава нищо друго, освен да се сбогувам.
Протегна ръка, която Колски мълчаливо целуна. Бавно вървеше към вратата. На вратата се обърна.
— В края на краищата вие сте добро момче.
Преди той да успее да отговори, Нина излезе.
От този ден те изобщо не се виждаха. Минаха три седмици. Една вечер тъкмо минаваше визитация на втория етаж, когато един санитар изтича към него.
— Господин докторе. Долу е госпожа Добранецка и иска да говори с вас.
Той веднага се сети, че трябва да е станало нещо необикновено. Когато обаче влезе в директорския кабинет и видя Нина, се изплаши. Беше бледа, под очите и имаше дълбоки сенки, ръцете й трепереха.
— Какво ви е? — запита искрено разтревожен той.
Гласът й трепереше, когато каза:
— Моят съпруг. Моят съпруг е много зле.
— Върна ли се господин професорът?
— Не. Получих писмо от Мариенбад. Доктор Хартман пише, че са констатирали рак в мозъка… Вече е въпрос само на месеци или дори на седмици… Ужасно, ужасно…
Сигурно не се преструваше. Отчаянието й беше искрено. За Колски това беше изненада. Нина все пак сигурно беше привързана към мъжа си. А може би дори го обичаше по свой начин. В очите й имаше сълзи.
Той се наведе над нея.
— Не губете надежда — каза с присъщия си професионален тон на лекар, който утешава. — Понякога такива диагнози са погрешни. Впрочем тумори от този тип могат да се оперират. Съмнявам се, че в Мариенбад е имало добри специалисти в тази област.
Тя изтри сълзите си.
— Дай боже. Йежи иска да се върне във Варшава, но и дума не може да става да се връща сам. По пътя той трябва да бъде с подходящ придружител. Ще… ще заминете ли с мен?
— Но, разбира се, госпожо.
— Доктор Хартман съветва да вземем Йежи колкото може по-бързо. Божичко, божичко! Точно това бързане ме плаши.
— Писмото на Хартман у вас ли е?
Тя поклати отрицателно глава.
— Бих искал да го прочета.
— В писмото няма никакви по-точни сведения, но мога да ви го изпратя.
Той се замисли и каза:
— Не виждам, защо трябва да отлагаме заминаването. Трябва само да се разбера с Ранцевич. Кога ще бъдете готова?
— Ах, всеки момент.
На следната сутрин Колски и Нина заминаха с бързия влак за Мариенбад.
Тринадесета глава
Няма по-хубав сезон от есента, от ранната есен в просторните беларуски земи. Нежен топъл вятър носи сребърните нишки на циганското лято по нивите, по стърнищата и угарите. Горите са притихнали, заслушани в златно пурпурната зрелост на своите листа. В градините ябълките и крушите, освободени от тежестта на плода, лениво протягат клони, преди да заспят зимен сън. В златната слама по харманите се събират и шумно цвърчат врабци. Из бледосиньото небе летят жерави в своя обичаен ред, белязан сякаш с черни щрихи върху синевата. По харманите бухалките ритмично, сякаш танцуват, бухат житото. От отлежалите на слънцето класове блика здраво зърно, та после веяно и чисто да се излее като сипкав ручей в издути чували.
Изобилието радва окото на стопанина. Радват се неговите плещи под тежестта на реколтата. Пъшкайки повече от навик, отколкото от усилие, слага чувалите в колата. Цяла планина. Малкото шкембесто конче има достатъчно сили да докара зърното до воденицата, крачка по крачка. А воденицата, това ненаситно чудовище, добродушно ръмжи и с огромните си зъби преживя и преживя младото зърно. Широката струя на водата пада върху колелото и като се пени и клокочи, изплува отдолу. Ден и нощ в отворената паст тече зърно, ден и нощ сред бели облаци, ухаещи на хляб, се изсипва потокът на брашното.