По неплодородните беларуски земи преджътвеното време е тежко. Разбира се, зависи от годината, но в ранна есен воденицата не знае почивка. Затъжили са се хората за хляб, за черен ухаен хляб, какъвто много от тях не са слагали в уста още от пролетта.
За да има добър ред, трябваше воденицата да не спира и в неделя. Но старият Прокоп Мелник си имаше свои принципи и никога не отстъпваше от тях, макар и да знаеше, че Гайер в Поддубна, а и Шимонюк в Раковишчизна работят и в неделя. Конкуренцията си е конкуренция, а празникът си е празник. Затова в неделя във воденицата на Прокоп Мелник зърното замлъкна. Той самият в празнична, тъмновишнева риза, препасана с дебел копринен шнур, отиде да поговори с Вилчур и седнаха с него на терасата на болницата. Всички от воденицата използваха тази почивка. Зоня и Олга ходеха в Бервинти или в градчето, Наталка се измъкваше крадешком към Нескупа, където я чакаше един неин връстник и обожател, Саша, Донка и Васил се разхождаха с лодка по езерото. Вкъщи оставаха само старата Агата и Виталис, който хъркаше под тополата. Йемьол както винаги прекарваше следобеда в кръчмата в Радолишки. Луця запълваше тези часове с лична работа. Пишеше писма на своите познати, кърпеше дрехите си, както и дрехите на Вилчур, разбира се, без той да знае.
В това време разговорът на терасата продължаваше. Вилчур питаше Прокоп за разни воденичарски работи, за цената на зърното, какво ново има из околността. Сам разказваше по-интересните случаи в болницата. Тя се развиваше добре. Както винаги по жътва хората се сещаха за своите болки и за това, че може да се отърват от тях, стига само да отидат при професора. От даренията, които те правеха, можеше да се посрещат болничните и личните разходи; кой знае какви спестявания нямаха, но и не мизерстваха.
След като изчерпаха тези теми, Прокоп започна надълго и нашироко да говори за своите планове за бъдещето. Най-много го занимаваше мисълта, че трябва да припише воденицата и земята на името на Васил.
— Аз вече не съм млад — казваше той — и макар че, слава богу, съм здрав, а и сили не ми липсват, винаги може внезапно да умра. За какво да оставям след себе си безредие? Докато съм жив, всички слушат мен, но като умра, кой знае дали между Васил, Олга и Зоня няма да станат някакви свади. Не дай си боже да се стигне и до това да се влачат по съдилищата и така да унищожат всичко, което с труд съм спечелил през живота си. Затова намислих да постъпя така: още докато съм жив, да припиша всичко на Васил. Честно момче е, няма да ощети нито сестра си, нито снаха си, а по този начин имотът ще остане в ръцете на един и няма да се разпилее.
— А кога смяташ да направиш това? — попита Вилчур.
— Ами ето, мисля си, след Поклонението на влъхвите ще вдигнем сватбата, после ще отида с тях до околийското и ще им припиша. Какво ме съветваш, да го правя или не?
— Направи го, разбира се — отговори Вилчур. — Я ми кажи ти, доволен ли си от бъдещата си снаха?
— А защо да не съм доволен?! Не момиче, а злато, благоразумна, работна, весела и най-важното, че вече е здрава. Няма да ги ражда хилави. Абе да си кажа правото, аз и затова я докарах от града. И дори се тревожех отначало, че Донка и Васил не ги тегли един към друг. Когато мъжът и жената живеят един край друг, то и влечение трябва да се яви. Е, и се появи.
Възцари се мълчание. Наоколо беше съвсем тихо, само откъм воденицата долиташе монотонният шум на водата и гласът на сойка, която беше кацнала на една от брезите до пътя.
— Е, а с тебе как ще стане? — обади се Прокоп.
— С мен? — опомни се потъналият в размисъл Вилчур.
— Че с кой друг? Ти недей да ми се сърдиш, че те заприказвам за такива работи. Ама гледам и гледам, а като гледам, се чудя.
— В какъв смисъл? Какво те кара да се чудиш?
— Ами ей на — живееш под един покрив с тая госпожица. Всеки вижда, че ви тегли един към друг. Ако не ставаше дума за теб, а за някой друг, хората вече щяха да започнат да злословят. Разбира се, опазил ни бог, никой нищо лошо не си мисли. Но веднъж ме питат: „Кога ще се жени за нея нашият професор?“ Аз им отговарям: „Господ знае. Защото откъде да знам аз?“ А те: „Попитай…“ А аз на тях: „Питайте сами. Какво, да не би да нямате език в устата си, а?“ Но ясно е, смелост нямат.
Вилчур сведе глава.