— И аз не знам… Самият аз не знам как да постъпя.
Той наистина не знаеше. Всъщност преди седмица вече почти напълно се беше решил да се жени за Луця, но точно тогава стана една незначителна случка, която го накара много да размишлява и макар че все още не беше зачеркнал плановете си за женитба, силно се беше разколебал. Ето какво беше се случило.
Той от дълго време лекуваше едно десетгодишно момче — син на грънчаря от Бервинти. По време на брането на ябълките беше паднало от едно дърво и беше получило доста сериозни вътрешни поражения. Беше най-младият пациент в болницата и беше под покровителството на всички. Дори Йемьол беше способен с часове да седи до леглото му и да му разказва чудни приказки. Донка носеше най-различни лакомства, Луця уши хубави дрехи, а Вилчур се отбиваше при него много по-често, отколкото изискваха грижите за здравето. Малкият Пьотруш постепенно се възстановяваше, Най-напред му разрешиха да става за по няколко часа дневно, после оставаше в леглото само през нощта. Никой не бързаше да го изпраща у дома. Обаче вкъщи той беше нужен. Сестричката му, по-малка от него, не можеше да се справи с голямото стадо гъски и един ден бащата на Пьотруш дойде да го вземе. Луця отиде при Вилчур с тази тъжна новина, като водеше момчето, за да се сбогува с професора.
— Пьотруш, благодари на господин професора, че те е излекувал. Аз в това време ще ти приготвя нещата — каза тя и излезе в преддверието.
Момченцето протегна ръчичките си така, сякаш искаше да прегърне професора през шията. Вилчур се разчувствува, наведе се и го вдигна, за да го целуне.
— Ама че си тежък — каза запъхтян той, като го остави отново на пода.
След малко Луця се върна, а зад нея на прага застана бащата на Пьотруш. Селянинът започна да благодари и да се извинява за грижите, които неговият син сигурно им е създал.
— Никакви грижи — весело каза Луця. — Това е най-послушното момченце, което съм виждала през живота си.
Изведнъж вдигна Пьотруш от земята, притисна се към него и го понесе из стаята. Съвсем не забеляза колко голямо впечатление направи това на Вилчур. Той прехапа устни и тъжно я гледаше как без ни най-малко усилие танцуваше из стаята с момченцето на ръце, със същото тава момченце. Никога преди не беше имало такъв ярък случай, който да подчертае разликата във възрастта и в силите им.
Тя нищо не забеляза и изобщо не се досещаше какъв болезнен удар нанесе на неговите надежди. И по-късно също с нищо не можеше да си обясни неоснователното отдръпване на Вилчур и тъгата, която започна да го терзае. Напразно се мъчеше да си спомни някоя необмислена дума, някаква постъпка, която би могла да засегне професора. Страхуваше се да го пита открито, защото знаеше, че няма да й отговори, а зададеният от нея въпрос ще направи по-дълбока невидимата бразда, която отново бе започнала да ги дели.
Вилчур много по-силно от Луця чувствуваше тази бразда. Виждаше я как тича по стълбите, как без ничия помощ застила леглата на болните, като ги мести и пренася. Забеляза, че след тежък работен ден дълго се разхождаше, забеляза как всеки ден се къпеше и плуваше бързо, сръчно, въпреки че водата в езерата беше студена; с една дума, тя беше млада, много млада, толкова млада, че в сравнение с нея той сигурно изглеждаше старец. Затова сега, когато Прокоп повдигна въпрос, той отговори:
— Не знам. И аз самият не знам.
Прокоп сви рамене.
— А какво толкова трябва да се знае? Иска ли те тя?
Вилчур измънка:
— Иска ме, защото още няма опит.
— Ами като иска, жени се. Що за ред е това, мъж без жена да седи.
— Но ти, Прокоп, имай предвид разликата във възрастта. Тя е млада и красива, а аз съм вече стар дядо. Пред нея е бъдещето. Защо да я обвързвам за цял живот?
Прокоп се ядоса.
— Ето, умен човек, а глупости приказва. Хич не ми е смешно, когато някой глупак дрънка глупости. Но когато мъдър човек говори глупости, ще ми се да се смея. Що за старец си ти? Ако ти си старец, какъв съм аз тогава? От тебе аз съм къде по-стар. А ако Агата, не дай боже, умре, ще се оженя.
— Знаеш ли, Прокоп, при вас е друго. Вие си взимате жена, за да си имате стопанка, а ние — по любов, от обич.
— Това е лошо — отговори Прокоп. — Трябва и за едното, и за другото. А малко ли са хората, които на стари години си вземат млади жени? Ето, в нашата околия само мога да ти изброя тридесетима такива. Пък има и друго нещо: какво ти липсва? Ти знаеш ли, че не една ще иска да те вземе. Всяка ще иска. Сега говориш така: ще й обвържеш живота. Ще бъде едно от двете: или ще си здрав и ще живееш дълго, тогава тя няма за какво да се оплаква, или ще я оставиш вдовица и ще бъде свободна. Ами да, работата е ясна.