След този разговор с Прокоп твърдото решение на Вилчур да се откаже от женитбата отново се разколеба. Наистина той не обвързваше живота на Луця. Та нали тя беше зряла жена, знаеше какво иска. Не могат всички хора да се мерят с един аршин. Истинското щастие за нея може да е точно това, което той би й дал. Спокоен, тих живот, несмущавано от нищо приятелство, сърдечна привързаност, а в края на краищата и като мъж ни най-малко не беше загубил своята жизненост.
Когато следобед, както обикновено в неделя, се канеше да отиде с Луця на гробището, реши да поговори с нея открито и искрено за всички тези проблеми и едва след това да вземе решение.
Този ден Луця беше малко тъжна. Тъкмо отговаряше на дългото и напълнено с горчивина писмо на Колски. Струваше й се, че Колски е затънал в някакви грижи и неприятности, че е потиснат от нещо, за което не може или не иска да пише. Беше убедена, че ако той искрено й признаеше всичко, тя щеше да съумее да го посъветва или да му помогне. Не се съмняваше също, че ако беше в непосредствена връзка с него, нямаше да има тайни от нея. В писмата си обаче не се решаваше да бъде напълно откровен. Досещаше се, че в основата на всичките му грижи и безпокойства е някаква жена. Беше сигурна също, че тази жена не заслужава неговата любов и че в живота на Колски тя е по-скоро една авантюра. Въпреки това изпитваше нещо, което наистина не можеше да се нарече ревност, но което я беше засегнало. До известна степен беше удовлетворена, че в опита си да я забрави той не беше намерил нищо ценно, че тъкмо обратното тя, Луця, само е спечелила от съпоставката с оная, непознатата.
— Днес не сте в много добро настроение — каза Вилчур, когато излязоха на пътеката, която се виеше край брега на езерото. — Да не би да ви се е случило нещо неприятно?
— Ах, не — възрази тя. — Безпокоя се малко за Колски. Получих писмо от него. Макар и да не пише ясно, знам, че има някакви големи грижи.
— В болницата ли?
— Не, това са по-скоро грижи от морално естество. Имам чувството, че се е впуснал в някаква любовна история или пък се е свързал с някого, който му създава големи тревоги.
— Колски не прави впечатление на човек, когото една сърдечна драма лесно би огънала. Той е много свестен, със силен характер. — Вилчур си спомни последния си разговор с Колски и добави: — Може би негов недостатък е, че прави прекалено прибързани заключения. Но за това е виновна младостта му. Неговата гражданска смелост изкупва тази вина. В нашето време на опортюнизъм гражданската смелост е голямо качество. Като му пишете, поздравете го от мен.
Провиквания откъм езерото прекъснаха разговора им. Васил и Донка викаха от лодката към брега. Едва сега Вилчур и Луця забелязаха Йемьол, който се беше настанил удобно в сянката на храстите. До него имаше бутилка водка, изпразнена вече до половината. Младите доплуваха по-близо и го заговориха. Донка посочи Луця и Вилчур, които се отдалечаваха, и каза:
— Господине, не ви ли обхваща ревност?
— Ревност? За какво?
— Ами всеки си има момиче. А вие сте сам.
— Драго мое жабче. Да. Сам съм. Сам като единак. Но много се лъжеш, ако смяташ, че завиждам на другите.
Васил високо се засмя.
— Защото никога не сте сам, господине. Винаги заедно с бутилката.
— Щастие имаш, туземецо, драги ми локални Ромео, че бутилката все още не е изпразнена. В противен случай можех да ти я изпратя по въздушен път. Внимавай да не се приземи на органа ти за обоняние.
— Ха, ха, няма да я хвърлите чак дотук — засмя се Васил, но за всеки случай удари няколко пъти с веслата, за да се отдалечи малко от брега.
— А що се отнася до ревността, разбери, микроцефал такъв, че в тая бутилка имам не една, а цяло стадо приятелки. Харем. Разбираш ли, харем.
— Не разбирам — искрено призна Васил.
— Пфу, какви мръсотии приказвате — възмути се Донка.
— Аз ги приказвам, а вие имате желание да ги правите. И какво представлявате вие? Оръдието на фактум, което извън вашата воля ви заповядва да изпълнявате популацийно-демографска функция. Дребно занаятчийско предприятие за прираст на населението. Осигурена чрез концесия малка фабрика, основана с цел да произведете няколко екземпляра себеподобни туземци. Гледате се един друг със замечтан поглед, а какъв е резултатът? Купчина смрадливи пелени и няколко килограма живо месо, от което денонощно излиза нечленоразделен крясък. И моят призив към вас да размислите над тоя проблем би бил напразен. Някой от вас, о, неодушевени, задавал ли си е някога въпроса на покойния Хамлет: „To be or not to be?“[73] Някой от вас в слепия си стремеж за продължаване на вида мислил ли е някога, че този вид в края на краищата е много подъл? Видът псевдо homo sapiens rusticanus[74] нерядко има дарбата да е келяв или крастав. И ето аз високо ви питам: за какъв дявол трябва да продължавате генеалогичното дърво на обикновените маймуни, антропоидните същества, които населяват поречието на Двина и Неман?