Младите се смееха, макар и да не разбираха много. За тях бъбренето на Йемьол беше изключително забавно. А той самият, като гаврътна малко от бутилката, подпря глава на ръката си и удобно се разположи на високата трева.
— Смейте се, за да документирате човешкото у вас. Всъщност това е единственият отличаващ човека от животното рефлекс на организма, който вие притежавате.
Донка възрази:
— Е, не е вярно. Защото и животните се смеят. Например кучето.
— И конят — добави Васил. — В Нескупа Парафилчук има кон, който се смее като човек.
— Да е жив и здрав. Да се смее — казваше Йемьол. — Ако бяхте запознати с класическата философия, щях да ви кажа, че изключението потвърждава правилото и съвсем не го оборва. Впрочем в смеха от по-висша категория се е запазила само усмивката на съжаление и на снизходително безразличие към света, под който би трябвало да се закачи табелката, поставена от Данте на вратата на ада: „Lasciate ogni speranza!“[75], което на полски значи „ferfa1 di kaczkes mit di gance pastrojkies“[76]. И така, не ми изказвайте съчувствие, че не ходя по света, обременен от компанията на самка. Ако изобщо трябва да вярвам на някого, то щях да вярвам преди всичко на Вайнингер, който, както добре знаете, е казал малко любезни неща за жените.
— Този господин не е бил много учтив — решително възрази Донка.
— Отгатна, избранице.
Така те дълго време се дразнеха на шега, когато откъм воденицата се разнесоха някакви викове. Там сигурно се беше случило нещо лошо, защото виковете бяха изпълнени с тревога. Васил пръв разбра причината. Откъм воденицата тичаше голямо куче, тичаше по пътеката край езерата. Лесно беше да се сети човек какво означават тези викове. Кучето беше чуждо, в околността не го познаваха. От устата му течеше пяна, опашката му беше подвита.
— Господине, бягайте! — изкрещя Васил. — Това е бясно куче!
— Бягайте! — пронизително изпищя Донка.
Но по-лесно беше да се каже „бягай“, отколкото да посочиш накъде. Наоколо се разстилаше открито поле, точно нататък, накъдето тичаше кучето, Йемьол скочи стремително.
— Поне да имах някаква тояга!
— Дръжте! — извика Васил и хвърли веслото към брега, но разстоянието беше много голямо и той не успя да го достигне.
Кучето тичаше бързо. Нямаше време за колебание, Йемьол сграбчи бутилката от моравата и скочи във водата. За съжаление той не знаеше да плува. И понеже точно там езерото беше дълбоко, доста време мина, преди да изплува. В това време Васил приближи лодката до мястото, на което Йемьол беше потънал, и щом главата на давещия се показа на повърхността, веднага го хвана за косата, после за яката и го изтегли в лодката.
— По дяволите! — псуваше Йемьол, като пръхтеше и храчеше вода: — Що за обичаи бесните кучета да върлуват из околността в тихия неделен следобед и да принуждават гражданина, който си живее в dolce far niente[77], да се топи в това отвратително течно тяло. Внимавай, Василе, за бога! Там, там плува. Да не я счупиш с веслото.
Наистина близо до носа на лодката се показа бутилката. За щастие тя беше запушена и съдържанието й беше оцеляло. Но все пак не задълго, тъй като Йемьол веднага го изля в гърлото си.
Край езерото дотича запъхтян Виталис с един голям прът, но беше вече късно да гонят кучето. От разказа му разбраха какво се е случило. То беше дошло по пътя откъм шосето. Съвсем не приличало на бясно. Повъртяло се известно време из двора и изведнъж се нахвърлило върху Зоня, която за щастие носела едно празно ведро. Ударила с него животното и така се защитила. Тогава кучето скочило встрани към Виталис, а когато притичали тукашните кучета, то здравата ухапало две от тях.