— Няма какво да се прави, ще трябва да ги убием — завърши разказа си ратаят.
— Това е много неприятно — тъжно каза Донка.
Слязоха на брега и отидоха да видят ухапаните кучета.
В това време Вилчур и Луця излязоха от гробището и както обикновено се отправиха по обиколния път към къщи, всъщност към шосето, на което трябваше да се разделят, тъй като Луця имаше намерение да посети едно болно момиченце в Радолишки.
Разговорът за Колски и за Варшава, а после и за малката пациентка развали плановете на Вилчур. Той не можа да заговори за своите брачни намерения. Наистина професорът не бързаше много и в края на краищата беше доволен, че отново имаше възможност да отложи разговора на тази тема за по-нататък.
Вървяха по пътя, който се виеше между стърнищата, обрасъл от двете страни с ниски храсти. На завоя до един по-голям храсталак забелязаха огромно червеникаво куче, което стоеше неподвижно и ги гледаше как се приближават.
— Какъв великолепен сетер — каза Луця.
— Наистина е красив — потвърди Вилчур. — Сигурно е отскоро по тия места, защото никога не съм го виждал.
Той се обърна към кучето, протегна към него ръка и каза:
— Хайде, ела тук, кученце, ела.
Не успя да си дръпне ръката. Сетерът, който имаше такъв спокоен вид, светкавично впи зъби в ръката му, след това се обърна и с всички сили побягна към гробището.
— Божичко! — каза Луця. — То ви ухапа. Много ли ви боли?
Вилчур прикри с усмивка болката си и излъга: — А, не. Дребна работа.
Всъщност чувствуваше пронизваща болка в цялата ръка. Сигурно зъбите на животното бяха засегнали някой нерв. От малката рана падаха капки кръв. Той извади кърпа, изтри ръката си и каза:
— Какво искаме от животните, щом като и хората толкова често постъпват така — на приятелството и доброто отношение отговарят със зъби.
Луця се безпокоеше.
— Тук няма вода. Във всеки случай много ви моля веднага, след като се върнете вкъщи, дезинфекцирайте тази рана. Обещайте ми, непременно.
Той се засмя.
— Но, моля ви, това е дреболия. Впрочем обещавам ви, ще го направя.
— Много ви моля.
Те дойдоха до шосето и Вилчур попита:
— Дълго ли ще останете в градчето?
— Не — поклати глава тя. — Най-много половин час. Ще сменя превръзката на малката. Това е всичко.
Усмихвайки се, те се разделиха. Вилчур тръгна към болницата, а Луця към Радолишки. Не беше направила и петстотин крачки и срещна двама полицаи от Радолишки. Отдавна я познаваха и както обикновено я поздравиха много любезно. Тя им отговори с кимване, когато един от тях я попита:
— Не сте ли виждали някъде едно червеникаво куче?
Тя се спря.
— Да, видях. Изтича към гробището. Ваше ли е кучето?
— Ами, моля ви се, госпожице. Това е някакво чуждо бясно куче. В градчето е ухапало един кон и три кучета. Търсим го, за да го застреляме.
Всичката кръв се дръпна от лицето на Луця.
— Господи, света Богородичке! — прошепна тя. Едва сега забеляза, че полицаите носеха карабини.
— Значи е изтичало към гробището? — попита вторият полицай. — Благодарим ви, госпожице. Моите почитания.
Тя се опомни едва след малко. Отначало искаше да изтича след Вилчур, да го настигне и да му каже страшната вест, но след като размисли, реши колкото може по-бързо да иде до аптеката. По пътя я измъчваше страхът, че в такава малка аптека няма да намери ваксина против бяс. И не се излъга.
— Единственият начин, госпожице — каза аптекарят, — е да закарате професора в града. И то колкото може по-бързо. Сама знаете, че в такива случаи време за губене няма.
Луця си погледна часовника. Вечерният влак от Людвиково заминаваше след един час. И дума не можеше да става, че този един час беше достатъчен да се стигне до болницата и след това оттам с каруца до гарата. Следващият влак беше на другия ден в един часа следобед. Тя вече беше на улицата, когато аптекарят я задържа.
— Госпожице, доколкото знам, доктор Павлицки си беше изписал ваксина против бяс, защото напоследък имаше няколко случая на ухапване от бясно куче. Може да му е останала.