— Благодаря ви, много ви благодаря — каза Луця и изтича към жилището на Павлицки.
Но не го завари. Жената на Павлицки я прие неохотно. Отначало дори не искаше да каже къде е отишъл съпругът й.
— Отиде при болен. Това с всичко, което знам.
— Как така? Не знаете къде е отишъл?
Тя сви рамене.
— Не знам. Не се интересувам от тия работи.
— Господи! Става дума за човешки живот!
Госпожа Павлицка измери Луця със студен поглед.
— Та нали, доколкото знам, вие сте лекарка. Освен вас там е и самият професор Вилчур. За какво ви е моят мъж?
— Вашият съпруг — обясни Луця — има ваксина против бяс. Професорът беше ухапан от бясно куче.
— О! — извика госпожа Павлицка с тон, в който можеше да се открие колкото уплаха, толкова и интерес към сензацията.
— Моля ви — казваше Луця. — Съпругът ви сигурно има от тая ваксина тук, в кабинета си. Аз съм лекарка. Разбирам от това. Позволете ми да потърся в кабинета на съпруга ви.
— Да търсите в неговия кабинет? — възмути се госпожа Павлицка. — Но моля ви се, госпожице. Извинете ме, но това е немислимо. Аз, макар и да съм му жена, не бих се осмелила да направя нещо подобно. Впрочем мъжът ми държи всичко под ключ.
— Тогава какво да правя? Какво да правя? — закърши ръце Луця.
След кратко колебание госпожа Павлицка каза:
— Почакайте малко. Ще попитам прислужницата къде е отишъл мъжът ми.
Тя изчезна зад вратата. В това очакване за Луця минутите бяха часове. Въображението й предлагаше най-ужасяващи картини. Ето инжекцията ще закъснее, професорът ще умира бавно, в страшни, в нечовешки мъки. В мъки, които превръщат човека в диво животно. В мъки, които никой не може да облекчи.
Най-после госпожа Павлицка се върна.
— Мъжът ми е заминал за имението Ковалево — каза тя. — При семейство Юрковски.
— Ковалево?
— Да.
— А знаете ли колко е далече?
— За съжаление не знам. Смятам, че хората от градчето могат да ви информират.
— Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря.
Луця излезе тичешком. Във всички случаи трябваше да наеме кола. Тъй като почти всички жители християни на Радолишки бяха земеделци, тя смяташе, че няма да е трудно да се наеме кола до Ковалево. За съжаление още у първия стопанин се сблъска с разочарование. Оказа се, че както обикновено в празник конете са на пасището, което беше доста далеч. Друга неприятна изненада беше фактът, че Ковалево беше отдалечено от Радолишки на почти шест километра песъчлив път, който дори с впряг от два коня можеше да се измине само с бавен ход.
— Има и по-кратък път — обясни селянинът. — Но по него може да се мине само пешком, и то не без известна опасност. Оттам са не повече от три версти. До Мухувка са две, а оттам верста или верста и половина през торфището. Ако искате, мога да пратя моя Сташек.
— Не, не — възрази Луця. — Сама ще отида. Много бързам.
— Щом много бързате, можете да вземете колелото от семейство Войдило. Те имат даже две. Знаете ли да карате?
— Знам.
— Тогава до Мухувка можете да стигнете на колело. А оттам през ливадите и торфищата трябва да минете пеша. Нито на колело, нито на кон може да се мине, а и вие самата — трябва много да внимавате, защото там всяка година някой се дави. Ето, миналия месец изтеглиха Кулманюк, когато само главата му вече стърчеше над блатото. Трябва много да се внимава. През зимата, когато има студове, оттам може да се мине с кола, но сега не.
— А не можете ли да дойдете с мен? — трескаво попита тя. — Ще ви платя.
Селянинът се почеса по главата.
— Какво, не става дума за пари, госпожице доктор. Но е празник. Неделя. Не иде.
Тя му поблагодари за указанията и изтича при Войдилови. Тук не се сблъска с никакви трудности. Като чу за какво става дума, Войдило веднага изнесе колелото на снаха си. Старият сарач отдавна беше задължен на Вилчур и искрено се разтревожи за здравето му.
— Госпожице доктор, не се притеснявайте за колелото. В Мухувка можете спокойно да го оставите у кмета Ягоджински. Утре снаха ми ще иде там и ще си го вземе.
Пътят към Мухувка минаваше през млади брезови горички, където след неотдавнашния дъжд имаше големи локви мътна вода с цвят на глина. Преди да измине и половин километър, тя цялата се изпръска с кал. Пътуването беше трудно, защото колелетата непрекъснато се удряха о щръкнали корени, а и Луця не беше карала колело още от гимназията и беше изгубила навик.