Все ще е имало нещо вярно. Старият мелничар имаше трима синове. Средния го убили във войната, най-големият точно преди сватбата тръгнал пиян по заледеното езеро, ледът се пропукал и момчето се удавило. А най-малкият, като забивал клин в горния край на оста, паднал и без малко да се убие, но само счупил двата си крака. Напразно викаха доктора, напразно му пристяга краката в дъски. Момчето остана сакато за цял живот, не можеше да ходи. Пети месец ту седеше, ту лежеше, защото не ставаше за никаква работа и на осемнайсет години беше в тежест на баща си.
Не му провървя на Мелник и с дъщерята. Омъжи се за един майстор в тухларницата, но стана пожар и майсторът изгоря, а тя точно тогава била бременна и, изглежда, от това детето се роди болно от епилепсия.
Ето защо старият Прокоп беше все като градоносен облак и гледаше накриво, макар хората да му завиждаха за богатството, воденицата не оставаше без работа, а самият той не можеше да се оплаче от липса на добро здраве.
Тази есен му се стовари още една грижа: по-младият ратай Кажук го вземаха войник. На неговото място Прокоп не искаше да приема кого да е. Работата във воденицата е сериозна, трябва да си и сръчен, и силен. Кой да е пастир няма да се справи. Мисли и размишлява старият, докато се спря на Никита Романюк от Побереже. Бащата на Никитка имаше още двама женени синове, а най-младият беше търсил работа и из градовете. Момчето беше здравеняк, биваше го за всичко и даже училище беше завършило.
Реши го и в четвъртък, пазарния ден в Радолишки, Прокоп тръгна на път. От воденицата до шосето беше близо, около верста. А по шосето селяните тъкмо отиваха на пазар. Една след друга се нижеха брички и каруци. Всеки поздравяваше Мелник, защото всички го познаваха. Някои и други го заприказваха, без да спират дръгливите кончета, бяха любопитни как ли се чувствува старият след божието наказание, осакатяването на последния му син Васил. Но по лицето на Прокоп нищо не можеше да се разбере. Както винаги мръщеше вежди и поразмърдваше побелялата си лопатообразна брада.
Най-сетне мина и Романюк. Сигурно отиваше да пазарува, защото каруцата му беше празна, отзад седеше само жена му.
Прокоп му махна с ръка и тръгна редом с каруцата. Стиснаха си ръцете.
— Как върви? — попита Романюк. — Дебелееш, а, братко?
— Живея с божия помощ. Но си имам една грижа.
— Чух.
— Не това. Ами Кажук ми вземат войник.
— Войник ли?
— Войник.
— Такива ми ти работи, значи…
— Аха. А както знаеш, при мене се печели добре. Ратаите не гладуват, може дори по нещо и настрана да сложат.
— Вярно е — съгласи се Романюк.
— Та си помислих, че твоят, Никитка де, става за тази работа.
— Защо не?
— Е, тогава?
— Какво тогава?
— Ами за Никита?
— Значи при тебе на работа?
— Аха.
Романюк се почеса по главата, в малките му сиви очи проблесна радост. Но отвърна безразлично:
— Момчето е здраво…
— И слава богу — прекъсна го Прокоп, от страх да не би на Романюк да му хрумне да пита за здравето на Васил. — Само че другия петък да дойде, защото Кажук го вземат в петък.
— Добре че отвори приказка, братко. Защото него го няма вкъщи. Чак за Ошмяна замина.
— Работа ли търси?
— Търси, я.
— Ама ще се върне ли?
— Защо да не се върне? Ей сега от Радолишки ще му пратя вест.
— Хубаво. Значи в петък…
— Разбрах де.
— Баш сега има много работа. Не мога да се оправя без двама ратаи — добави Прокоп.
— Ще дойде, не бой се.
— Хайде, сбогом!
— Сбогом.
Романюк дръпна юздите, на което малкото, с тумбест корем сиво конче дори не обърна внимание, и много доволен потъна в мисли. Голяма чест беше, че измежду толкова момчета Мелник е избрал неговия син.
Обърна се и погледна жена си. От дебелите забрадки, с които бе омотала главата си, се виждаха само носът и очите.
— Наш Никитка взема Мелник — рече той.
Жената въздъхна:
— Боже, божичко!
Не се знаеше радва ли се, или се тревожи. Романюк всъщност никога не се замисляше над това. Гласът й беше такъв, сякаш се оплаква.