— Трябва веднага да пиете водка. Солидна чаша водка на гладен стомах. Иначе ще се разболеете от малария. Мамо, трябва да намерите някакви дрехи за госпожицата. Наистина Яджя е по-висока, но все ще се намери нещо за госпожицата.
Старицата изведнъж заситни на място.
— Ама, разбира се, разбира се.
— Сърдечно ви благодаря — отговори Луця. — Най-напред обаче искам да видя доктор Павлицки.
— Ей сега отивам за него — каза господин Юрковски. — Той е край леглото на сестра ми Ядвига. Бедничката, има криза на жлъчката. О, знаете ли, мамо, колко е хубаво, че и госпожицата е лекарка. Ще ви помолим веднага да направите консулт с доктора. Мамо, дайте водка на госпожицата. Веднага отивам да извикам доктора.
Той изчезна зад вратата, а майка му в това време донесе една малка тумбеста гарафа и чаша. Луця с истинско удоволствие изпи водката. Приятна топлина се разля в гърлото и стомаха й. Много й се искаше да седне. Краката й вече съвсем не я слушаха.
— Още една чашка, нали няма да откажете — убедително я увещаваше старата жена. — Нищо за хапване няма да ви предложа, защото скоро ще седнем да вечеряме. През това време вие ще се съвземете и ще се измиете. През блатата! Божичко мили! А кой ви преведе?
— Едно момче от Мухувка. Казва се Антони Сушкевич.
— А, оня, скитникът! И къде е той?
— Върна се обратно. Не исках да го пусна, но той се заинати. Страхувам се да не му се случи нещо лошо.
Старицата махна с ръка.
— Сатаната на дявола зло няма да стори — каза поверително тя.
Вратата се отвори и влезе доктор Павлицки. Досега те само се бяха виждали. Луця знаеше, че Павлицки е настроен недоброжелателно към професор Вилчур, а поради това и към нея и към факта, че бяха се настанили в околността на Радолишки. Те наистина не бяха някаква заплашителна конкуренция за него, тъй като лекуваха беднотията, и то безплатно или почти безплатно, докато неговите пациенти бяха главно от кръга на земевладелците, които не търсеха Вилчур по простата причина, че професорът приемаше само в болницата и не искаше да ходи по именията. Досега само два пъти се беше съгласил да приеме заможни пациенти. Все пак тогава това бяха случаи за сериозна хирургическа намеса; а и самият доктор Павлицки, който не беше хирург по специалност, беше изпратил тези пациенти на Вилчур. Между Павлицки и Вилчур имаше стари, вече позаглъхнали, но все още живи в съзнанието на Павлицки спорове, спорове, които бяха приключили за него почти с компрометиране. Затова Луця не се надяваше на доброжелателен прием.
И наистина Павлицки влезе със сухо и непристъпно изражение на лицето. Той беше хубав, леко затлъстяващ мъж на около четиридесет години. Беше облечен със светли и великолепно изгладени дрехи. Леко се поклони и се обърна към Луця:
— Вие сте искали да ме видите?
— Да, господин докторе. Аз съм доктор Луця Канска. Работя с професор Вилчур.
Той сухо й подаде ръка.
— Имам удоволствието да ви познавам — виждал съм ви и са ми говорили за вас. С какво мога да ви бъда полезен?
— Цялата ми надежда е във вас. В радолишката аптека няма ваксина против бяс, а се страхувам, че ще се забавим, ако го закараме в града.
— Кой е ухапан от бясно куче? — заинтересува се той.
— Професор Вилчур.
Павлицки не можа да прикрие силното впечатление, което му направи това.
— Ах… Професор Вилчур.
— Да. И в аптеката ми казаха, че вие, господин докторе, наскоро сте изписвали ваксина…
— В колко часа е ухапан?
— Преди около пет часа.
Павлицки издаде устни.
— Е, ако е така, няма никаква опасност. Професор Вилчур ще успее да стигне навреме до града.
— Но има и случаи — каза Луця, — когато и най-малкото забавяне е фатално. А ако вие имате ваксина, ще ви бъда безкрайно благодарна.
Павлицки прехапа устни и се намръщи. Тя знаеше, че той се колебае, че се бори със себе си, че не може да се реши. Най-после той каза:
— Не си спомням точно. Струва ми се, че още ми е останало. Във всеки случай тя не е тук у мен, а в Радолишки.
— Аз бях у вас. Вашата съпруга каза, че без ваше нареждане не може да даде нищо. Но ако вие бъдете така любезен и напишете бележка…
Павлицки отрицателно поклати глава.