— Това няма да помогне. Всички лекарства са заключени, а ключовете по принцип не давам никому.
Луця закърши ръце.
— Тогава какво да правя!
Господин Юрковски високо се окашля.
— Няма друг изход. Докторе, трябва лично да отидете. Гостоприемството си е гостоприемство, вечерята е вече на масата, но аз сам разбирам, че нямам право да ви задържам.
— Така е, нямаме право. Много съжаляваме, но какво да се прави — призна майка му.
Павлицки сви рамене.
— Доктор Канска, както ми се струва, се безпокои повече, отколкото трябва. Едно закъснение от час и дори повече не може да е от значение.
Е, добре тогава — реши господин Юрковски. — Ще вечеряме в темпо за мазурка. А след това — на път!
Госпожа Юрковска заведе Луця в стаята си и там просто насила я накара да се преоблече в една от роклите на дъщеря й и да се натрие с някакъв домашен специалитет, който бил изпитано средство срещу ухапване от комари. Когато двете отидоха в трапезарията, Павлицки, домакинът и още някакъв господин бяха седнали вече на масата. Докторът нито веднъж не се обърна към Луця. Изобщо беше неразговорлив и намусен. Тъй като стопанинът ги подканваше да бързат, вечерята приключи за по-малко от половин час, а пет минути по-късно те вече се настаняваха в бричката. Всички се изненадаха, когато господин Юрковски се появи на терасата с шапка на главата и извика на кочияша:
— Я се смъквай, заплес такъв, от капрата. Сам ще карам — а на Луця и на Павлицки каза, сочейки към капрата: — Кой знае колко време щеше да се тътри с вас. А аз обичам юнашки да препускам.
Той се засмя и размаха камшика над гърба на конете. Бричката така потегли, че всички в нея политнаха назад. Конете препуснаха в тръс.
Наистина юнашки препускаха. Понеже пътят по средата, а и на места по цялата си ширина беше невероятно песъчлив, така че колелата потъваха чак до осите, господин Юрковски караше по самия край, а понякога, където канавката беше по-плитка, и по нея или пък излизаше направо на стърнището. Луця с всички сили се държеше за желязната странична облегалка. Павлицки, подскачайки, когато минаваха през ями, псуваше под нос. Конете продължаваха да препускат в тръс. Павлицки си отдъхна с облекчение, когато най-после пътят навлезе между две стръмнини на един хълм и конете трябваше да се влачат крачка, по крачка. Дори несдържаният темперамент на кочияша не можа да помогне. Пътят не се промени в продължение на два километра. Юрковски поведе разговор с Луця, като я разпитваше за болницата, защо е напуснала Варшава, няма ли намерение да се върне там и най-после дали е омъжена.
— Моля да ме извините, че така безцеремонно питам за всичко, но аз никак не съм шлифован. Аз съм прост селянин, това, което мисля, е на устата ми. Моля ви, не ми се сърдете.
— Ни най-малко. Съвсем не ви се сърдя — не можа да не се усмихне Луця. Стори й се, че този млад човек е много симпатичен. Изпитваше искрена благодарност към него, защото веднага взе присърце нейния проблем.
Тя се опита да започне разговор с Павлицки. Трепереше при мисълта, че Павлицки дори и да има ваксина, може да не преодолее своята антипатия към професора и да каже, че няма. Трябваше да спечели неговото благоразположение. Задачата не беше лесна, тъй като в отговор той мърмореше едносрично. Седеше недружелюбен и наежен.
Дипломацията не помогна, затова Луця реши да атакува направо, да не заобикаля деликатната тема.
— Знаете ли — каза тя след известно време, — струва ми се странно и неразбираемо. Вие, изглежда, сте обиден за нещо на професор Вилчур.
— Съвсем не съм обиден — сви рамене той.
— И все пак… Признавам си, че не мога да разбера защо. Моля ви, вярвайте ми, професор Вилчур винаги говори хубави неща за вас. Вие дори не можете да си представите колко доброта, ангелска доброта има у този човек.
— Не го познавам добре — измънка той.
— А защо? Смятате ли, господин докторе, че това ще ви бъде в ущърб?
— Не, напротив. Чест — иронично сведе глава той. — Чест, каквато не заслужавам.
Луця се престори, че не чува иронията в гласа му.
— В болницата често идват пациенти, които някога са се лекували при вас. И почти винаги професорът им препоръчва да продължават лечението, което вие сте предписали. Професорът смята, че сте много добър лекар. Когато строяха болницата, той лично ми каза, че се надява някой ден и вие да се заинтересувате от нея.