— Смятам това за излишно — отговори Павлицки. — Господин професорът и вие сигурно сте напълно достатъчни. Впрочем никой не ме е помолил да се заинтересувам от болницата. А аз самият не исках да се натрапвам. Не обичам да ме смятат за нахалник.
— Вие се лъжете — възрази живо тя. — Не само аз, за мен няма защо да говорим, но и професорът с благодарност би приел вашето сътрудничество.
— Позволете ми да се съмнявам в това — каза хладно той.
— Но защо?
Той се обърна към нея и я погледна право в очите.
— Искате ли да бъда откровен?
— Моля ви.
— Да, разбира се, че съм ви обиден — на професора и на вас. И на двамата съм обиден. Пристигнахте тук, тук, където аз съм единственият лекар. Разбира се, аз не искам да се сравнявам с професора. Той е голям учен, а аз съм скромен селски лекар. Не желая да се сравнявам дори с вас, която сте практикувала в столичните болници и сигурно сте имала възможност да се запознаете с най-новите методи и лекарства. Но аз се почувствувах дълбоко засегнат от това, че се отнесохте към мен с пренебрежение. Вие можехте да ме пренебрегвате, но бихте могли да бъдете достатъчно любезни да не ми го показвате!
— За бога! Това сигурно е някакво недоразумение! По какъв начин сме показали пренебрежение, което изобщо не съществува?
— По много прост начин. Да не говорим за това, че вие можехте да ме посетите, достатъчно щеше да бъде, ако професорът ми беше написал картичка, за да изрази желанието си да го посетя. Но не. Демонстративно избягвахте каквито и да било контакти с мен. Ах, госпожице, колко много чаках — аз имам свидетели. Та аз не с друг, а точно с господин Юрковски съм говорил неведнъж за това. Той ми е свидетел.
— Свещена истина — призна господин Юрковски.
— Чаках. Бях търпелив — продължи Павлицки. — Мислех, че докато професорът живее във воденицата, смята пребиваването си в нашия край някак си за неофициално. Когато се разнесе новината за построяването на болницата, казах на съпругата си: Ето, сега сигурно ще ме поканят да сътруднича. Пак пред вас го казвах, господин Юрковски.
— Пред мен, пред мен.
— Е, и чаках, чаках седмици наред. Най-после чувам, че болницата вече е готова. Щяло да има освещаване. И тогава изведнъж получавам покана. Искрено се зарадвах, но гледам датата и виждам, че освещаването е определено, че господин професорът е пожелал да определи точно този ден, когато аз имам събрание в града.
Луця хвана ръката му.
— Честна дума, професорът изобщо нищо не знаеше за това.
— Иска ми се да ви вярвам — каза той горчиво.
— Трябва да ми вярвате.
— Все пак в цялата околност знаеха, че заминавам и тази новина непременно е трябвало да стигне до вас. Непременно, защото преди заминаването си съобщих на всичките си пациенти, че ще отсъствувам от Радолишки една седмица и че през това време те трябва да се обръщат към професор Вилчур или към вас. За да не бъда голословен и за да ви докажа, че вие непременно сте знаели много преди да определите датата на освещаването, ще си позволя да ви посоча шест случая, когато мои пациенти са се обръщали към вас за съвет по време на отсъствието ми от Радолишки. А именно: Ямолковски от Вицкуни — тези, които правят водката, жената…
— Наистина така беше — прекъсна го Луця. — Смятахме обаче, че вие умишлено сте заминали, искайки по този начин да демонстрирате недоброто си отношение към нас.
Господин Юрковски се обърна на капрата и високо се засмя.
— Ама че история! Да, винаги съм казвал, че всички сръдни, номера и други превземки се дължат само на недоразумение.
Той така силно тупна Павлицки по рамото, че докторът се наклони към Луця.
— Докторе, най-малко сто пъти съм ти казвал: Плюйте на всичко, вървете при професора и му кажете: „Каквото било, било, към старото да не се връщаме. Да се разберем и край.“ Аз правя така и, по дяволите, никога не съм бъркал. Хайде, а сега дръжте се здраво, защото най-после отново ще можем да пътуваме като хората.
И наистина песъчливият път свърши и конете препуснаха в тръс по изровения, но твърд път. Отминаха завоя и видяха светлините на Радолишки.
В дома на Павлицки още никой не спеше. Докторът все пак размени няколко думи с жена си, взе от шкафчето в чантата си всичко, което му беше необходимо, и се върна в бричката. Понеже до воденицата пътуваха по чудесно шосе, пристигнаха след няколко минути. Луця започна да благодари на господин Юрковски, но той се засмя.