— Нямам намерение да се прощавам. Няма толкова лесно да се отървете от мен. Първо, аз трябва след всичко, което предприехте, да закарам доктора до градчето и, второ, искам да използувам случая и да ви върна визитата, като се запозная и с професора.
— С удоволствие. Заповядайте моля.
Въпреки предвижданията на Луця Вилчур вече знаеше, че кучето, което беше го ухапало, е било бясно. Полицаите бяха успели да застрелят нещастното животно почти до самото езеро, където то се беше върнало от гробището. Професорът сам го беше огледал и нямаше никакво съмнение, че е бясно. Беше се досетил също, че Луця не се връща, защото е тръгнала да търси ваксина против бяс.
Той сърдечно поздрави Павлицки, а когато разбра, че лекарят съвсем случайно имал вкъщи ваксина, горещо му благодари, че е пожелал лично да дойде при него.
След като свършиха процедурата, с която се зае Павлицки заедно с Луця, трябваше да сменят превръзката. Раната от ухапването никак не беше лека. Лявата ръка беше подпухнала до лакътя, китката беше много подута, а двата пръста бяха неподвижни. Нямаше съмнение, че е засегнат нерв и няколко кръвоносни съда.
— Така или инак — каза Павлицки — вие трябва да заминете в града. Сам виждате, че освен прилагането на ваксината може да се наложи и хирургическа намеса. Колежката Канска е интернистка, а що се отнася до моите хирургически способности — той се усмихна насила, — вие, господин професоре, вече имате мнение.
— Моля ви, колега, не ми се сърдете за това. Всеки от нас има някаква специалност. Трябва да ви кажа, че винаги, когато съм преглеждал ваши рецепти, съм бил на мнение, че точно дозирате лекарствата. Вие сте отличен интернист.
Павлицки леко се изчерви.
— За мен е много голяма чест да чуя от вашите уста, господин професоре, едно такова признание.
Вилчур се засмя.
— Уважаеми колега, я оставете настрана ласкателствата. А що се отнася до признанието, ще ви дам най-доброто доказателство за него, като последвам вашите указания — утре сутринта наистина ще замина за града.
Луця излезе, за да запари чая. Самоварът беше още топъл. Трябваше само да постави още въглени и с един малък мях да ги раздуха. Докато правеше това, усети, че леко й се зави свят. Учудена от тези симптоми, тя си премери пулса. Преброи деветдесет и шест удара и си помисли: „Имам температура.“ Но сега нямаше време да я премери.
Веднага след като изпиха чая, Павлицки и Юрковски започнаха да се сбогуват.
— Ако вие, господин професоре, позволите, по време на вашето отсъствие ще се отбивам да помагам на колежката Канска.
— Ще ви бъда много благодарен. Не само по време на моето отсъствие, а винаги ще сте добре дошли.
— Може би така — засмя се Павлицки — ще се реабилитирам някак си. Ползвам се със славата на алчен човек и скръндза. Искам да покажа, че не съм такъв. Моля да ми вярвате, господин професоре, аз и досега винаги съм имал пациенти, от които не вземам пари. По тия места, където има толкова беднотия, не може да бъде иначе.
Когато най-после те заминаха, а Вилчур се оттегли, за да спи, Луця си премери температурата. Имаше повече от тридесет и осем градуса. Преминаването през мочурищата не можеше да няма последствия. Но тя много не се разтревожи. Преди да легне, взе голяма доза аспирин и веднага заспа дълбоко и непробудно.
Сутринта се събуди с температура. Въпреки това стана. Освен с пациентите, които чакаха както обикновено, тя трябваше да се заеме с най-важното — да изпрати Вилчур на гарата.
В седем часа сутринта тлъстият кон Ванка беше впрегнат в една малка бричка. Щеше да я кара Зоня, тъй като нито един от мъжете не можеше да се откъсне от работата във воденицата. Луця приготви куфара на Вилчур, който, макар и с превързана ръка, приемаше болни. След закуска, около осем часа, той седна в бричката.
— Много ми е неприятно, че ви пускам сам — каза му Луця, — но как мога да оставя всичките тези болни без надзор.
Вилчур я погледна внимателно.
— Имате ли температура?
Тя решително възрази.
— Ами, не, аз съм много развълнувана от всичко, което се случи.