Луця се учуди.
— За кого говорите?
— За моя приятел. За Вилчур. Този нещастник се лекува там в града и наум не му идва, че тук Пенелопа е забравила да разтакава платното през нощта, ами, напротив, мечтае по нощите, но не за него, за нещастния Одисей!
Луця се изчерви и се засмя.
— Що за глупости говорите?
— О, нещастие, нещастие за теб, Орест — стенейки, нареждаше Йемьол. — Наистина ти казвам, положението ти не беше толкова опасно, когато цяла тълпа поклонници изкушаваше сърцето на твоята Пенелопа, колкото сега, когато е само един! Един, но какъв! Осанката на Завиша Черни, мустачките, дявол да го вземе, на Лешек Бяли[80], абе изобщо. Пътува си сега към своето Ковалево, шиба с камшик конете, подсвирква си доволно, а по петите му препускат мислите и въздишките на някоя си чаровна Дулсинея Тобозка. Носи се, рицарю, състезавай се с вихрите! Това е състезание, от което няма да се разочароваш.
Развеселена, Луця се смееше непринудено.
— Много слаб пророк сте.
— Слаб? Искате да кажете nemo proteta в своята болница. Дано и двете ми предсказания да са погрешни!
— Уверявам ви, че те няма да се сбъднат — каза тя натъртено.
— А на мен ми се струваше, че този земевладелец ви е завладял сърцето от пръв поглед.
— Разбира се, че ми е завладял сърцето, само че не в този смисъл, в който вие си въобразявате.
— А знаете ли, че той съвсем открито ви ухажва? Според всички правила на селската традиция това си е чисто и просто ухажване преди предложение за женитба.
Луця махна с ръка.
— Напълно съм убедена, че и в това отношение се лъжете.
— Гарантирам ви го с цялото си имущество — упорстваше Йемьол. — И кой знае дали няма да постигне своето? Кой знае? С търпение и труд. Ще видите, че сега все по-често ще ни посещава!
Йемьол не се излъга. Действително Юрковски ги посещаваше почти всеки ден. Пристигаше по различен повод. Веднъж, защото отивал при познати в някакво имение и му било по пътя, друг път, защото имал работа в града или пък защото карал някакви провизии, които майка му искала той да подари на болницата. Всички тези поводи не бяха нито особено ловко измислени, нито хитри. Те обаче отнемаха възможността Луця да поговори открито с него. Дори тогава, когато Юрковски нямаше на разположение някакви скалъпени поводи, той направо казваше:
— Аз нямам кой знае какво да правя сега в стопанството, а човек толкова много работи през годината, та си заслужава малко да си отпочине, нали? Когато отивам при съседите, вие знаете, разговорите не са толкова разнообразни. Приказваме за всекидневни неща, за живота, за кравите, за слугите, затова прощавайте, че непрекъснато идвам, но на мен ми е приятно да прекарам тук час-два.
Всъщност посещенията от час-два се проточваха с часове, но не беше възможно все пак да му се каже, че те, макар и да са приятни на Луця, няма да доведат до резултата, на който той се надяваше. Юрковски в разговорите си с нея не споменаваше нито дума по тоя въпрос. Въпреки своя темперамент и откритата си натура, той очевидно не спадаше към агресивните хора и предпочиташе най-напред да изпробва почвата, отколкото да се изложи на опасността да получи неприятен отговор.
Така стояха нещата, когато един ден привечер професор Вилчур се върна без предупреждение. Тъкмо пиеха чай и чуха колата да пристига. Още преди Йемьол да успее да излезе на терасата, в преддверието влезе Вилчур. Луця и Юрковски го поздравиха с радостни възклицания. В светлината на лампата той имаше нормален и здрав вид.
Като че беше малко поотслабнал и пребледнял, но това можеше да се припише на факта, че бе загубил селския си загар. Едва когато седна на масата, Луця забеляза, че лявата ръка на професора трепереше непрекъснато и колкото пъти той взимаше с нея вилицата или лъжицата, това треперене се усилваше.
Очите на Луця се изпълниха със сълзи. За да ги прикрие, стана и отиде в своята стая. Тук нямаше нужда да сдържа плача си. Несъмнено Йемьол и Юрковски бяха забелязали треперенето на ръката му, но само тя беше разбрала целия трагизъм на положението: с хирурга Вилчур беше свършено. Тези ръце, най-прецизните ръце в света, на които стотици и хиляди пациенти бяха поверявали живота си, се бяха превърнали в повреден апарат, ненужен инструмент. Отсега нататък Вилчур нямаше вече да може да прави самостоятелно каквато и да било по-сериозна операция. Наистина при много от операциите не се налагаше да участват и двете ръце и при наличието на лекар, който асистира, той би могъл да оперира; все пак обаче фактът, че беше загубил част от капацитета на ръцете си, сигурно беше страшен удар за него.