Радваше се и Прокоп. Никак не обичаше промените и тревогите. Сега въпросът бе уреден. Така поне си мислеше, а си го мисли чак до петък вечерта.
Този ден започна да затваря воденицата по-късно от обикновено. Все чакаше. Домашните му дори не се досещаха защо е такъв ядосан, понеже никому нищо не бе казал. Затова и мине не мине — и кипваше. От ясно по-ясно беше наредил да дойде в петък! Кажук вече го нямаше. От утре ще се натрупа работа и върви си троши главата.
— Ще видиш ти, пале проклето — тихо ръмжеше той и усукваше брада.
И се заклеваше, че няма да го вземе, дори по тъмно да дойде утре сутринта. Събота не е петък, я. По-добре да е първият срещнат на пътя, ако ще и крадец да е, ама не и Никита.
Но Никитка не се появи и на следващия ден. Наложи се да му помага един от селяните, който бе докарал ръж в мелницата.
На другия ден, както всяка неделя, воденицата не работеше и Прокоп, след като се помоли, макар да не му беше до молитви, излезе пред къщи и седна на пейката. Не му бяха малко годините, но не беше му се случвало някой да го изиграе. Искаше да стори добро на момчето, а то да не дойде. Сигурно си е намерило работа в Ошмяна, но и това не го оправдаваше.
— Ще има да съжаляват Романюкови — заканваше се, дръпвайки от лулата.
Слънцето прежуряше. Денят беше топъл и тих. Над езерата се скупчваха птици, подгонили насекоми. Изведнъж откъм пътя се разнесе бръмчене. Старият заслони с ръка очи. По пътя препускаше мотоциклет.
— Такива работи в неделен ден — той плю. — Нямат страх божий.
Знаеше за кого говори. Още от пролетта в цялата околност стана известно, че е синът на собственика на фабриката в Людвиково, младият господин Чински. Учеше за инженер в чужбина, а сега бе дошъл на почивка при родителите си. Казваха, че щял да поеме от баща си ръководството на фабриката, но на него в главата му беше само този мотоциклет, дяволската му машина, та хората да не могат да спят нощем и конете по пътищата да плаши.
Затова старецът гледаше с неприязън облака прах, който изчезваше по шосето. А както гледаше нататък, видя един човек, крачещ по пътя към воденицата. Човекът вървеше бавно и равномерно, метнал през рамо тояга с вързоп накрая й. Първо на Прокоп му се стори, че е Никитка, и кръвта нахлу в главата му, но когато онзи се приближи, видя, че не е много млад, черната му брада беше прошарена.
Дойде, поклони се, поздрави, както му е редът, и попита:
— Може ли да поседна и да помоля за малко вода? Много е горещо днес, та ожаднях.
Воденичарят го огледа внимателно, поотмести се към края на пейката и кимна.
— Всеки може да поседне. А вода у нас, слава богу, колкото щеш. Ей там, на пруста, е ведрото — посочи той зад гърба си.
Пришълецът му се стори приятен. Лицето му бе тъжно, но самият Прокоп бе преживял твърде много тревоги, за да обича веселите лица. А на този и очите му бяха добри. Пък и от всеки пътник човек може да понаучи нещо. Ще да е някъде отдалече, защото говорът му беше друг.
— Откъде те е повел господ? — попита Прокоп, когато непознатият се върна и седна, бършейки с опакото на ръката капките вода, останали по брадата и мустаците му.
— Отдалеко. Тръгнал съм от Гродно. Работа търся.
— И от Гродно дотук не можа да намериш?
— Намерих, един месец работих при ковача в Мицкуни. Работата свърши и аз продължих пътя си.
— В Мицкуни ли?
— Да.
— Познавам тамошния ковач. Не беше ли Воловик?
— Воловик, Юзеф. С едно око.
— Вярно. Изгоряло от искра. Значи и ти си ковач.
Пришълецът се усмихна.
— И ковач съм, и не съм ковач. Всякаква работа мога…
— Как така?
— Ами че петнайсетина години ходя по света, научил съм това-онова.
Старецът го погледна изпод гъстите си щръкнали вежди.
— Да не разбираш и от мелничарство?
— Не, не ми се е случвало. Но аз, господин Мелник, и друга истина ще ти кажа. В Побереже нощувах у едни Романюкови. Добри хора. Там чух, че синът им бил цанен при тебе. Но си намерил работа в кооперацията в Ошмяна и не искал да се връща.
Прокоп се начумери.
— Значи Романюкови те пращат?
— Ами. Просто чух и си помислих: защо да не опитам. Не е грях да намина и попитам. Ако искаш, вземи ме, не искаш ли, недей.