Луця дълго време не можа да се овладее. Та нали тя бе лекар и разбираше, че това треперене на ръката не беше временно състояние. Подобни случаи по изключение можеха да се лекуват с физиотерапия, с една дума, с помощта на процедури, които тук те не можеха да приложат, тъй като не разполагаха с необходимата апаратура. Лекарите сигурно не биха разрешили на Вилчур да си тръгне, ако смятаха, че може да бъде излекуван. Той самият несъмнено би останал там за по-продължително лечение, за да не загуби възможността да работи като хирург. Тя се досещаше, че зъбите на бясното куче бяха засегнали един от важните нерви и че нищо повече не можеше да се направи.
Когато се върна при тях, Юрковски започна да се сбогува. След малко и Йемьол отиде да спи. Те останаха сами. Вилчур тъжно и се усмихна.
— Виждате ли?
И протегна към нея разтрепераната си ръка. В порив на нежност и съчувствие тя хвана китката му и я покри с целувки. Очевидно той самият беше твърде потресен, за да й попречи.
— Представете си, Луця — говореше с тих глас, — представете си, не успяха да открият засегнат нерв. Не е засегнат и никакъв мускул. Опитахме всичко. Имаше много добри специалисти. Решиха, а и аз споделям това становище, че нищо повече не може да се направи. Забелязах, че всичко до голяма степен се обуславя от психическото състояние. Колкото съм по-възбуден и по-раздразнен, толкова повече се засилва треперенето. А нощем например, когато спя, престава напълно.
Луця стискаше ръката му с двете си ръце, сякаш искаше с това сърдечно ръкостискане да спре треперенето й.
— Нищо. Това е нищо. Не тъжете. Не забравяйте, че аз винаги ще бъда с вас. Нали и досега всъщност не сте правили всички операции сам. В много случаи беше достатъчно само да поставите диагнозата и да дадете инструкции.
Вилчур я погали по косата.
— Знам, знам, мила Луця. Има и по-тежки осакатявания от моето. В края на краищата аз съм свикнал с осакатяванията повече от всеки друг. Ще се справим някак си.
На следния ден дойде доктор Павлицки, който бе чул, че Вилчур се е върнал. Той също беше потресен от състоянието на ръката на професора и каза сякаш случайно:
— Досега наистина не съм имал щастието да слушам вашите лекции и да наблюдавам клиниката ви, господин професоре, но сега нахалството ми ще стигне дотам — да се възползувам от това, че сте тук, за да попълня оскъдните си познания по хирургия. Тъй като познавам вашата добрина, смятам, че няма да откажете да ми давате указания и възможност да практикувам под ваше наблюдение.
Вилчур го изгледа сериозно.
— Не, колега. Дори съм ви много благодарен. Обикновено сериозните операции ги правим сутрин. Така че идвайте при нас по това време.
— Ще се постарая да използвам всяка възможност — кимна Павлицки.
И наистина той започна да идва в болницата почти всеки ден и оперираше заедно с Вилчур или под негово ръководство. Тъй като действително не беше практикувал много по тия моста, можеше да си позволи да оперира безплатно, защото благодарение на своя брак беше материално осигурен и нямаше нужда да е печалбар.
Освен него в болницата често идваше на гости Юрковски. Вилчур не можеше да не забележи коя е главната цел на неговите посещения. Макар и да знаеше, че Луця изпитва към младия земевладелец само обикновена симпатия, веднъж я попита:
— Харесва ли ви господин Юрковски?
Тя го погледна изумено.
— Нима този въпрос може да има някакво значение?
Вилчур малко се смути.
— Ами не, моля ви се. Струваше ми се, че той идва тук главно заради вас.
Тя сви рамене.
— Може би. Ако вие сте недоволен, много лесно ще му дам да разбере, че идва тук прекалено често.
— Но какво има пак! — засегна се професорът. — Той е много приятен човек. А освен това защо трябва да скучаете? На вашата възраст и без това е голяма жертва да живеете в такава пустош, далеч от каквито и да било развлечения и забавления. Та нали вие трябва да имате някаква компания.