Тя го погледна и топло се усмихна.
— Вие много добре знаете, че аз не ламтя за развлечения и че вашата компания ми е напълно достатъчна.
Тя обаче не беше съвсем искрена, като говореше така, макар че може би сама не си даваше сметка за това. Всъщност имаше моменти, когато малко скучаеше. Ако тогава не идваше Павлицки или Юрковски, пишеше писма и писмата й бяха по-дълги от обикновено. Впрочем имаше повод да пише дълги писма. Почти всеки ден получаваше писма от Колски, а техният тон ставаше все по-тъжен и по-тъжен. Лесно беше да се досети, че е изпаднал в някаква меланхолия, и Луця смяташе за свое задължение да го утешава и да му върне вкуса към живота.
Въпреки симпатията, която изпитваше към Юрковски, след разговора с Вилчур тя реши да поговори с младия земевладелец и ясно да му даде да разбере, че неговите посещения в болницата няма да доведат до резултата, който той очаква. Случаят обаче реши всичко. Един следобед Юрковски дойде на гости заедно със сестра си. Тя беше вече немлада госпожица с приятна външност и болнав вид. Беше дошла да ги покани на бал в Ковалево по случай именния си ден. И майката на Юрковски настойчиво канеше Вилчур и Луця. Професорът, когато чу това, искрено се засмя.
— Но, драги мои! Аз и бал! Не си спомням откога не съм бил на бал. А не съм танцувал от студентските си години. За какво съм ви аз?!
— Не можете да ни откажете — каза госпожица Юрковска. — Та нали на бала ще има много възрастни и много хора, които не танцуват. А мама толкова много настояваше. Много би искала да се запознае с вас, господин професоре. Толкова е слушала за вас и от брат ми, и от хората.
— Но аз нямам и фрак — отбраняваше се той.
Оказа се обаче, че и това не е пречка, защото по тия места рядко се обличаха официално, когато отиваха на забави в съседните имения.
Вилчур погледна Луця, сякаш чакаше тя да подкрепи отказа му. Най-неочаквано обаче Луця се присъедини към тях.
— Ако наистина официалното бално облекло не е задължително, ние бихме могли да се възползваме от поканата.
Тя се усмихна на Юрковска и добави:
— И аз много отдавна не съм танцувала, а толкова много обичам танците.
— Е, тогава няма какво да говорим — със замах се плесна по коленете Юрковски. — Значи в събота в шест часа ви изпращам колата и всичко е наред.
Вилчур повече не се противи, всъщност нямаше право да откаже на Луця удоволствието да потанцува — знаеше, че тя няма да отиде без него. А в това, че за нея балът беше удоволствие, и то не каквото и да е, той се убеди на следния ден, когато я завари да разпаря някаква рокля. Оказа се, че с помощта на Донка беше започнала да преправя своята празнична варшавска рокля в нещо, което трябваше да замести балния тоалет. Беше толкова заета, че когато Вилчур влезе, едва го забеляза.
— Мисля, че ако се отрежат три сантиметра тук — казваше развълнувано на Донка — и ако тук се направи набор, плохите ще падат по-добре.
Като придържаше разперената рокля на ханша и на раменете си, Луця я надипляше.
— Чудесно пада — каза Вилчур със снизходителна усмивка.
— Наистина ли е добре така? — попита тя сериозно.
— Мила Луця, поне малко от малко да разбирах от всичко това.
Донка клекна пред Луця и опъвайки роклята надолу, каза:
— Ако тук се отпусне подгъвът с два сантиметра, дължината ще бъде много добра.
Вилчур се окашля.
— Хм. Когато свършите, моля ви, обадете ми се.
— Добре, добре — разсеяно каза Луця. — Ей сега свършваме.
Вилчур излезе и седна на терасата до Йемьол, който свиваше цигари. По-рано той никога не се занимаваше с това. Вилчур бе свикнал сам да си прави цигарите, а Йемьол вземаше от кутията му толкова, колкото му бяха нужни. Откакто обаче професорът се беше върнал, стана ясно, че със своята трепереща ръка не може да прави дори такова просто нещо. Един ден Йемьол забеляза това и оттогава, без да каже нито дума, започна сам да ги прави.
По-рано, когато гледаше как професорът свива цигари казваше:
— Една малка подробност, толкова характерна за човека. Мисълта за бъдещето, макар и за следния миг, но за бъдещето.
— Виждаш ли нещо лошо в това? — питаше Вилчур.