Луця поклати отрицателно глава.
— Не всичко. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа. Вие съвсем не сте предвидили моите чувства и моите намерения. Не съм съгласна е това, което казахте за себе си. Не вярвам, че мога да ви бъда подходяща съпруга. Това — първо. А второ — не мога да ви стана жена, защото не съм свободна. Имам известни задължения.
— Не може ли да се освободите от тях?
— Не искам да се освобождавам от тези задължения.
Той сведе глава.
— Значи вие обичате някого.
— Да — отвърна тя кратко.
Той помълча известно време, после каза, опитвайки се да се усмихне:
— Аз наистина издрънках големи глупости. Но кой можеше да знае… И как можех да допусна… Не съм чул да ви е ухажвал някой от околността, а ако беше някой от Варшава, вие нямаше да заминете. Моля да ме извините. Никога не бих се натрапвал, ако не бях убеден, че сте свободна. Много ви моля да ме извините.
Смущение и тъга се изписаха по лицето му. След дълго мълчание вдигна към нея очи и в тях блесна недоверие.
— Моля ви — започна той. — Може би така вие желаете да ми подсладите горчивия хап. За мен ще бъде много оскърбително, ако на моята искреност и на моите чувства отговорите, с такива извъртания. И все пак аз наистина не съм забелязал някой да се старае да ви спечели. По нашите места нищо не остава дълго в тайна. Кажете ми искрено и просто — не ми харесвате, ще чакам по-добър.
Луця поклати глава.
— Предположенията ви са неоснователни. Казах ви истината. Наистина обичам друг и ще се омъжа за него.
Той отново замълча — застанал пред нея, опрян на масата, забил поглед в земята.
— Може ли… може ли да ми кажете неговото име?
— Не смятам за необходимо — каза хладно тя.
— Ех, щом е тайна — изрече иронично той.
— Съвсем не е тайна. Но не държа да разгласявам, защото това си е моя лична работа.
— За клюкар ли ме смятате? Интересувам се за себе си, само за себе си.
— Тогава добре. Мога да ви кажа. Говорех за професор Вилчур.
Той широко отвори очи.
— Как така?
Луця стана.
— Една секунда още — задържа я той. — Да не би да искате да кажете, че обичате професор Вилчур и ще станете негова жена.
— Да, господине. И моля с това да сложим край на нашия разговор.
Върнаха се в салона точно когато канеха за вечеря. В трапезарията и в съседната стая стана шумно. Вечерята, както беше прието по тези краища, беше извънредно обилна. Но седналият до Луця домакин не яде почти нищо, затова пък много пи и през цялото време бе мрачен — напразно се мъчеше да се преструва. Това сигурно бе привлякло вниманието, защото всички, особено дамите, любопитно поглеждаха към него и после местеха поглед към Луця, досетили се, че между тях има някакво недоразумение. Луця, за да спаси положението, се стараеше да бъде весела и оживена, разговаряйки с госта, седнал до нея от другата страна.
След вечерята отново попита Вилчур не е ли по-добре да се връщат вече вкъщи. Сега тя наистина искаше да си отиде, но Вилчур продължаваше да вижда в това жертвоготовност и категорично отказа.
— Тук се запознах с двама много интересни господа и разговорът с тях е чудесен — уверяваше той. — Утре е неделя и можем да си позволим да се забавляваме още няколко часа.
Оркестърът отново засвири и Луця отново затанцува почти без отдих. Вилчур търсеше двамата интересни господа и надникна в трапезарията, където прислугата се суетеше, разтребвайки. В края на едната от масите седеше самотен Юрковски и пиеше водка. На Вилчур му се стори, че домакинът не го позна, защото го измери с почти злобен поглед. Трябва да беше много пиян, защото досега беше се отнасял към Вилчур много учтиво.
След малко те отново се срещнаха в малкия салон. Тъй като в големия салон прочутият танцьор на мазурка Скирвони демонстрираше несравнимото си майсторство, тук беше пусто.
— А, господин професорът! Чудесно е, че ви виждам, господин професоре — обади се Юрковски. — Исках да ви разкажа една забавна историйка.
Изглежда, той говореше напълно съзнателно, но някои неточности в изговора свидетелстваха за прекалено голямото количество погълнат алкохол.
Вилчур се усмихна снизходително: