— С удоволствие ще я чуя, макар че, да ви призная, не съм от познавачите на хумора.
Юрковски вдигна нагоре пръст.
— О, този хумор ще го разберете много лесно. Просто да се пръснеш от смях. Чувате ли, скъпи професоре — да се пръснеш от смях.
Вилчур се престори на заинтригуван.
— Слушам, слушам ви.
— Ето, представете си, аз имам един пъдар. Почтен селянин. Отдавна е на служба при мен. Още при баща ми е работил. Пъдар е при нас от четиридесет години почти. Деца отгледал, дочакал внуци. И ето, преди три години овдовя. Разбирате ли? Овдовя.
— Разбирам — меко каза Вилчур.
— И знаете ли, професоре, всичко щеше да бъде наред, но миналата година го хванаха дяволите. Идва при мен, целува ми ръка и казва, че иска да се жени. Разбирате ли, иска да се жени! Да не си оглупял, казвам аз. Защо ти е да се жениш? Живееш при дъщеря си — нямаш нужда от жена. Стар пръч такъв! И за коя искаш да се жениш? А той каза: за Малюшка на Лаванчук. А Лаванчук, вие, професоре, сигурно знаете, е най-последният бедняк. Две-три десетини земя, а колибата му пълна с деца. Умират от глад. Но тая Малюшка не беше грозно момиче. Майка ми неведнъж я взимаше да работи в градината и аз забелязах, че не е грозна. Само че едно такова опърпано, омършавяло. Е, взеха се. Дадох им там една крава и си мисля — какво ли ще излезе от всичко това? Но не чаках дълго. Гледам и ратаите, и момите се смеят, смеят се и с пръст сочат пъдаря. Докато най-сетне той сам дойде при мен. Моли ме да го направя нощен пазач. Започнах да го разпитвам за причините, а той се хвърли в краката ми. „Не мога да се оправя — казва, — не ме ли спасите, господарю — свършен съм.“ Започвам да го разпитвам. И ето какво. Щом загладила косъма, жена му се разбесувала с чифлишките работници — с когото й попадне. Той — на полето, тя — при тях. А знаете ли, професоре, какво му отговорих?
— Откъде да знам? — сви рамене професорът.
— Аз му казах: Всичко си е наред, глупак с глупак. А ти какво си мислеше, че младата жена няма нужда да живее? Все тебе, дъртака, ще гледа и ти ще й заслониш целия свят. Искаше да се жениш — трябваше да се ожениш за стара като теб жена, а не за младо момиче. Има на тоя свят един такъв закон, че младия към младо го тегли. Така че като си бил глупак, сега страдай… Така му казах. Ха-ха-ха.
Той хвана професора за едно копче на сакото и започна настойчиво да пита:
— Имах ли право, или не? Е, какво, професоре? Имах ли право, или не?
Вилчур пребледня. Той беше разбрал алюзията още към средата на историята, която Юрковски разказваше. В първия момент се почувства болезнено засегнат, след това се засрами заради човека, който си позволяваше да обижда толкова недостойно гостите си в своя собствен дом. После се ориентира, че сигурно имаше някаква много сериозна причина както за напиването, така и за това заяждане на Юрковски. Той сигурно се беше обяснил на Луця и беше получил отказ, а после бе изпаднал в ожесточение, което го бе довело до тази постъпка, недопустима не само с оглед на гостоприемството, но и на най-обикновеното благоприличие.
— Е, професоре, обзалагам се на два коня заедно с кабриолета, че и вие щяхте да кажете същото. Не е ли така? Та нали сте лекар и разбирате какво изисква всеки млад организъм, а какво може да даде старият.
Понеже той държеше Вилчур за копчето и беше трудно човек да се разправя с него, професорът го погледна и спокойно каза:
— Вие прекалено опростявате възгледите си, като смятате, че бракът е единствено и само въпрос на организма.
— Но и на организма — упорстваше Юрковски. — Професоре, кажете ми, моля ви, какво трябваше да прави тая Малюшка. Ще кажете, че е неморална. И на това съм съгласен. Но ако беше по-морална, какво щеше да направи? Какво? Ами щеше да избяга от него. Щеше да го прати по дяволите и щеше да тръгне с друг. А ако беше чиста като лилия, щеше да остане при него и да страда до края на живота си. Такива са природните закони, професоре. И никой няма да ги промени. Това е то.
Вилчур едва владееше нервите си. Алюзията бе много по-оскърбителна, отколкото Юрковски можеше да допусне. Споменът за Беата и нейното бягство ярко възкръсна. Той изведнъж се почувства стар, изморен и отвратен от живота. Не се сърдеше на домакина. Разбираше какво изживява самият Юрковски. Мечтаеше само за едно — да се махне оттук, колкото може по-бързо. Използва наплива от гости в малкия салон, измъкна се и тръгна да търси Луця. Намери я в големия салон. Танцуваше. Повече от час мина, преди да успее да размени няколко думи с нея.