— Забавлявате ли се добре? — попита той.
Тя го погледна тревожно:
— Какво ви е?
— Ах, нищо — отвърна той. — Чувствам се малко изморен. Отвикнал съм вече от големи приеми, от много хора и шум.
— Тогава да си отиваме ли вкъщи? — предложи тя.
— Ако няма да ви е много неприятно.
— Ни най-малко — прекъсна го Луця. — Веднага ще помоля за колата.
Госпожа Юрковска се опита да ги задържи, но накрая отстъпи. Дори не чакаха дълго.
Навън валеше. Седяха в открит кабриолет и под качулките на наметалата нямаха желание да разговарят. Мълчаха почти през целия път. Всеки предъвкваше собствените си мисли. Луця се връщаше мислено към обяснението на Юрковски. Убедена бе, че е постъпила правилно. Намираше, че той е мил и много почтен. И все пак тя в никакъв случай, дори и да не беше влюбена във Вилчур, не би се омъжила за този млад човек. Не само защото не беше нейният тип, но защото бе убедена в правотата на своите аргументи. Хората трябваше да се женят в своята среда. Трябваше да се женят хора с едни и същи интереси. Той и понятие нямаше за работата й, нито пък тя за неговата. Просто нямаше да намерят общ език. Щяха да бъдат като двама чужди, осъдени на съвместен живот. Например с такъв като Колски, макар да не го обичаше и възгледите им често да бяха диаметрално противоположни, винаги имаше за какво да си поговори не само защото беше лекар, а защото беше израсъл и работеше в града, защото и двамата бяха изградили своите понятия и представи, своите вкусове и навици в една и съща среда, в една и съща културна сфера. И сега — нали от толкова месеци не се бяха виждали. Разделяше ги такова огромно разстояние и различният начин на живот дори, а все пак си пишеха и винаги имаха какво да си кажат.
А и с професора например. Та нима би могла да скучае с него. Сигурна беше, че разбира всеки негов поглед, всяко негово движение. Струваше й се, че и той я чувства близка и усеща всичко в нея. Живееха заедно толкова отдавна, а всеки разговор продължаваше да е истинско удоволствие.
Когато гледаше в бъдещето, бъдеще до този човек, тя не съзираше никакви облаци. Не се съмняваше, че ще бъде щастлива. Може би за миг някъде дълбоко в съзнанието й се обади мъничко съжаление, че бъдещето няма да е богато дори и с редки развлечения като това, на което бяха. Но веднага стигна до разумното заключение, че всъщност е способна да направи малка жертва и да се откаже от танците.
Когато спряха пред терасата на болницата, беше вече съвсем тъмно. Вилчур запали лампата в преддверието и пръв забеляза някаква сгъната хартия, опряна на мастилницата върху масата.
— Какво е това? Телеграма ли? — каза той, като я взе.
Наистина беше телеграма, адресирана до Луця. Тя се приближи до лампата и я отвори. Беше от Колски. Докато Вилчур отиде да надникне в стаята с болните, тя зачете:
„Обръщам се към Вас от името на съпругата на професор Добранецки с една гореща молба. Установили, че мъжът й има злокачествен тумор в мозъка. Положението е почти безнадеждно. Операцията — минимален шанс за спасение, ще бъде трудна и сложна. Добранецки е твърдо убеден, че ще бъде несполучлива. Заяви — ще се реши на операция само ако професор Вилчур се съгласи да го оперира.“
Луця прекара ръка по челото си. Просто не вярваше на очите си.
„Госпожа Добранецка Ви умолява, а и аз се присъединявам към тази молба, да повлияете на професор Вилчур да не откаже да спаси умиращия. Тя знае, че няма право да моли за това, че те с нищо не са заслужили подобна проява на благосклонност и че професор Вилчур ги смята за врагове. Затова и се обръща към Вас чрез мен. Вярвам, че няма да откажете да помогнете. Чакаме телеграфически отговор. Колски“
Луця смачка телеграмата. Новината беше като гръм от ясно небе. Изпълни я вътрешна радост и гордост. Ето самата съдба най-злостно отмъщаваше на тези зли хора, ето самата тя ги принуждаваше да търсят спасение от човека, на когото бяха причинили толкова ужасна неправда.
Ах, тия подлеци. Подлеци е подлеци. Презрително го наричаха „знахар“ Разпространяваха клевети за него. Твърдяха, че трябва да изостави хирургията. А сега, когато ги застрашава смърт, като кучета скимтят за неговата милост!
Професорът влезе в преддверието. Тя поривисто го хвана за ръката. Той учудено я погледна. Очите й искряха триумфално, а на бузите и бе избила руменина. Дишаше бързо. Вилчур попита: