— Какво се е случило? Вие сте толкова възбудена.
— Е, да! Да. Стана. Стана нещо, което трябва да ни убеди в божията справедливост. Чуйте само.
Тя оправи с ръка смачкания лист и зачете телеграмата с пресеклив глас. Професорът слушаше и изумлението му растеше. Когато Луця свърши и двамата дълго мълчаха. Вилчур гледаше надолу. Най-после вдигна глава и каза тихо:
— Бог ми е свидетел, не мога. Как бих могъл. Тумор в мозъка. И такава ръка.
Протегна лявата си ръка, която трепереше повече от обикновено очевидно под влияние на това неочаквано вълнение.
— Как — с тази ръка. Та това е невъзможно!
— Що за безсрамие — избухна Луця. — Колко само са безсрамни тези гадни нищожества. Осмеляват се след всичко, което ви сториха. Какви безочливи хора!
Вилчур нищо не отговори. Скръстил ръце на гърба, той се разхождаше от ъгъл до ъгъл с натежала стъпка.
— Ще напиша на Колски, че съм учудена как е могъл да се заеме с такова посредничество. При това моли за посредничество и мен!
Вилчур спря пред нея и каза:
— Луця, вие не можете да го упреквате. Не трябва да забравяте, че той е преди всичко лекар. Като лекар е длъжен да не се отказва от нищо, от абсолютно нищо, което би могло да спаси пациента.
— Дори и тогава, когато пациентът е престъпник? — извика възбудено тя.
Вилчур я погледна сериозно в очите.
— Дори и тогава! Знаете ли — дори и тогава.
Отново настана мълчание.
— Телеграфирайте му — обади се Вилчур. — Пишете му, че не мога, не владея ръката си… И телеграмата трябва да се изпрати още рано сутринта. Там чакат отговора… А сега, Луця, лека нощ. Спете добре.
Тя му стисна ръка с двете си ръце.
Когато вратата се затвори след него, Луця дълго стоя неподвижно. Колко много се възхищаваше от този човек. Та нали отлично знаеше, че той би трябвало да изпитва към Добранецки ако не желание за мъст и омраза, то поне дълбоко отвращение и напълно основателно презрение. Те позорно го бяха онеправдали, използвайки отвратителни средства за борба. Оплюха доброто му име, опропастиха неговото състояние, принудиха го да напусне поста си, да замине от Варшава. Не. В душата си тя не можеше да открие и сянка от милост към тях. Не можеше дори за миг да забрави неправдите, които бе понесъл, а знаеше, че и Вилчур сигурно ги помни. А сега той трябваше едва ли не бога да призовава за свидетел, че отказът му е основателен.
И Луця в този миг беше принудена сякаш да потисне радостното чувство, че лошото стечение на обстоятелствата, в които бе страдала толкова много, сега й помага да осуети спасяването на този мошеник без вяра и чест.
Професорът каза, че дори и престъпникът трябва да се спасява. Да. Да. Но има престъпления, такива престъпления, които изключват милосърдието.
Възбудена от случилото се, тя дълго не можа да заспи. Обмисляше текста на телеграмата, която щеше да изпрати рано сутринта. Искаше да напише горчиви и оскърбителни думи, но като размисли, все пак съзна, че това щеше да бъде нелоялно спрямо Вилчур.
Рано сутринта реши сама да занесе телеграмата в Радолишки. На излизане от болницата срещна конник, изпратен от Ковалево. Носеше писмо от младия господар. Тя се учуди, когато видя на плика името на професора, а не своето. Това я заинтригува. Какво ли можеше да пише Юрковски на Вилчур? Предаде писмото, без да попита за съдържанието. Вилчур мълчаливо отвори плика, прочете писмото и като видя, че Луця чака, реши, че трябва да обясни:
— Ах, нищо, госпожице. Дреболии. Снощи разговаряхме по един въпрос, който господин Юрковски смята за толкова важен, че ми изпраща допълнителни сведения.
Всъщност в писмото се казваше следното:
„Уважаеми господин професоре!
Вчера попрекалих с алкохола и не бях на себе си. Струва ми се, че си позволих да Ви разказвам, уважаеми господине, някакви неприлични историйки. Напълно съзнавам, че нищо не е в състояние да ме извини. Много Ви моля все пак да ме извините. Приемете моите най-искрени съжаления и Ви моля, господин професоре, да забравите обидата.
С дълбоко уважение: