Петнадесета глава
Откакто докараха професор Добранецки в болницата, преместиха всички пациенти от цялото крило „Б“ на първия етаж, за да се осигури абсолютно спокойствие на тежко болния. Лекарят, който идваше, както и целият персонал, трябваше да обуват плъстени чехли и да говорят шепнешком.
В последната стая, където беше настанен Добранецки, прозорците бяха заслонени и цареше полумрак. Болният не можеше да понася както светлината, така и силния шум. Под влияние на единия или другия дразнител той получаваше силни болки под черепа, които не намаляваха и след най-силните дози пантопон и морфин. До леглото му денонощно на смени дежуреха лекари. Освен това и съпругата на професора оставаше с часове край него.
Когато се отдалечаваше, болният изискваше тя да е при него. Състоянието му веднага се влошаваше, пулсът отслабваше, болките се увеличаваха, по страните му бликаха сълзи, които някой постоянно трябваше да трие. После изведнъж на лицето му се появяваше израз на облекчение. Необикновено изостреният му слух разпознаваше стъпките й в коридора, които другите все още не бяха чули. Когато тя сядаше до леглото му, той взимаше ръката й, затваряше очи и или мълчеше с часове, или й шепнеше нежни думи за това, че я обича, че е красива, че е живял за нея и че никак не му е тежко да се раздели с този свят, но не иска и не може да остави нея.
Понякога, най-често нощем, той губеше съзнание. Тогава получаваше конвулсии, след това повръщаше, после имаше страшни болки и бълнуваше несвързано.
Нина беше обезумяла. Никой от старите й познати не можеше да я познае. Без грим, сресана небрежно, с големи сенки под очите, тя ходеше като побъркана. И както преди, изглеждаше учудващо млада, така сега изведнъж се бе състарила.
— Вижте колко страда — казваха всички. — Това се казва любов.
Лъжеха се. Нина страдаше по други причини. Знаеше до какви неизбежни последици ще доведе смъртта на съпруга, й. От момента, когато Вилчур се беше оттеглил и той бе приел ръководството на болницата, материалното им положение наистина се беше оправило, но още не бяха успели да изплатят, макар и малка част от дълговете си. За Нина смъртта на мъжа й беше равносилна на пълна мизерия. Мизерия, която щеше да я доведе до загуба на общественото положение, удобствата, тоалетите, значението, красотата и успехите. Малко хора знаеха, че тя наближава четиридесетте. С цената на неограничени средства и много усилия тя бе поддържала красотата си, с която бе блестяла на младини. Сега, когато заставаше пред огледалото, я обхващаше отчаяние. Много добре знаеше, че не може да започне нов живот; че със смъртта на мъжа й нейната кариера на хубава жена ще приключи изведнъж като отрязана с нож. На успех сред мъжете можеше да разчита само докато се поддържаше, докато се обличаше елегантно и, търсена от обществото, сияеше със своя чар. Никой мъж нямаше да погледне една бледа, лошо облечена и изтерзана жена.
И когато тя казваше на мъжа си със страстен повелителен глас: „Трябва да живееш! Ти ще живееш!“, това същевременно значеше: „Аз искам да живея, а твоята смърт е и моя смърт“.
От страната и от чужбина бяха поканени за сметка на болницата най-добрите специалисти. До леглото на болния се правеха продължителни консулти.
Никои не даваше надежда. Не можеше да даде. Туморът под черепа растеше бавно, но непрекъснато, притискайки мозъчните гънки. Краят беше въпрос на време, и то на кратко време. На последния консулт се реши, че туморът има разклонения и поради това операцията вече е почти невъзможна. Прочутият американски лекар професор Колеман бе прекъснал почивката си на френската Ривиера и бе побързал да дойде край леглото на болния си колега. Когато Добранецки го помоли да му каже самата истина, той бе му отговорил:
— Не бих се заел с операцията, защото не виждам нейния смисъл.
Добранецки прошепна:
— Аз отдавна съм на същото мнение. Шансът е едно на сто.
— Едно на сто хиляди — поправи го Колеман.
Съшия ден следобед госпожа Добранецка, след като чу присъдата, реши, че ако шансът е едно на сто хиляди, все пак трябва да се направи опит и да се оперира. Тя умолява Колеман, докато той се съгласи.
— Аз съм абсолютно сигурен, че операцията няма да е сполучлива. Само ще ускори със седмица или с десетина дена смъртта на болния. Но щом като вие сте толкова категорична и настоявате, мога да я направя. Съмнявам се обаче, че професор Добранецки ще иска. Той отлично знае какво е състоянието му и самият той е много добър хирург, за да не разбере, че в случая ланцетът няма да помогне.