Американецът не се беше излъгал.
Всичко беше подготвено. Операционната беше готова, когато Нина започна да моли съпруга си да се съгласи да го оперират.
Той веднага категорично отказа.
Не помогнаха никакви настоявания и никакви молби. Напротив. Накрая болният се ядоса и горчиво запита:
— Нима искаш да ми отнемеш и тези няколко дни живот, които ми остават?
— Но, Йежи! — отчая се тя.
— Това, че бдиш до леглото ми, те измъчва и искаш вече да се отървеш от мен…
Разбира се, така й затвори устата. Тя млъкна. Седеше до леглото му потисната и примирена. Добранецки прекара нощта спокойно. А когато на другия ден сутринта Нина отново дойде, попита:
— Замина ли професор Колеман?
Нина се оживи:
— Да, но ще се отбие във Виена. Все още можем да го върнем с телеграма!
— О, не — не!
Й след малко добави:
— На този свят има само един човек, който може да ме спаси… Но той по-скоро ще предпочете да ме убие.
— Йежи, за кого говориш? — широко отвори очи тя.
— За Вилчур — прошепна Добранецки.
Сърцето и се сви. Беше казал истината. Не можеха да се надяват на помощ от Вилчур. Макар че добре разбираше това и макар да беше убедена, че за нищо на света нямаше да спечели благосклонността на Вилчур, тя се вкопчи в тази надежда:
— Йежи, ще се съгласиш ли да те оперират, ако той направи операцията?
— Да — отговори й след кратко колебание. — Но няма смисъл да говорим за това.
Тя беше разгорещена и възбудена.
— Все пак заслужава си да се опитаме, а? Може да се съгласи?
— Няма да се съгласи.
Ала Нина се вкопчи в тази мисъл. Не можеше да се освободи от нея и когато излезе от стаята, попита първия срещнат санитар:
— Тук ли е доктор Колски?
— Горе е, госпожо, в операционната.
— Моля, веднага щом свърши операцията, му кажете, че го моля да слезе долу. Ще го чакам в неговия кабинет.
Колски изслуша проекта на Нина с голямо учудване. И той не вярваше, че Вилчур ще се съгласи да оперира Добранецки. Не вярваше, че изобщо ще пожелае да дойде във Варшава.
— И все пак, пишете му — настояваше тя. — Телеграфирайте му. Аз не мога. Вие сам разбирате. Не става дума за амбиция от моя страна, но зная, че ще изхвърли телеграмата ми, без да я прочете. Та нали той ви обичаше.
Колски поклати глава:
— Моята молба също няма да помогне.
— Тогава пишете на доктор Канска, той я обича. На нейните молби може да отстъпи. Казвахте, че имала много добро сърце. Нали сега става дума за милосърдие. За милост към умиращ. Вие не можете да ми откажете.
След дълго колебание Колски беше се съгласил, макар и да знаеше, че така ще настрои Луця против себе си. Заедно с Добранецка бяха написали дълга телеграма.
Сега тъкмо чакаха отговора. Нина от време на време излизаше от стаята, където беше съпругът й, за да разбере дали Колски не е получил нещо. Телеграмата пристигна около обед. Колски я отвори и високо я прочете:
„Професор Вилчур страда от пареза на лявата ръка. Затова не може да оперира.
Нина безсилно се отпусна във фотьойла.
— Божичко, божичко!
Изведнъж тя скочи:
— Не е вярно! Не може да е вярно! Това е само извъртане. Не вярвам.
Тя сграбчи телеграмата и размахвайки я, трескаво заговори:
— Та това е ясно — извъртане. Той няма сърце. Божичко мили, какво да правим. Посъветвайте ме. Как да го склоним?… Сигурно е съвсем здрав и се радва там, че неговият враг умира. Тази пареза на ръката сигурно е една нищо и никаква измислица.
Колски поклати глава:
— Не мисля, че е така. Госпожица Канска не би прибягнала към подобен претекст. А и професорът няма нужда да го прави — можеше да пише, че няма време, нали?
— Но тогава какво е това? Кажете ми какво е това?
Той сви рамене:
— Допускам, че е вярно.
Нина се разплака. Колски гледаше разчорлените й коси, зачервеното лице и подпухналите от сълзи клепачи. Беше отблъскваща. Отблъскваща и непоследователна. Дълги години бе изневерявала на мъжа си и го бе лъгала, а сега беше отчаяна, като че ли беше най-вярната и най-любящата съпруга на света. Може би точно затова у Колски се зароди съчувствие. Той лично наистина беше убеден, че животът на Добранецки не може да бъде спасен. Споделяше мнението на Колеман, че може да се говори за шанс едно на сто хиляди. И все пак… И все пак той вече бе видял не един пациент в подобно положение. Чудотворният ланцет на професор Вилчур беше съумявал да открие единствената — една на сто хиляди — щастлива възможност.