Прочете телеграмата още веднъж. „Пареза на ръката — мислеше си той. — Пареза не е пълно увреждане. А нима е нужно и двете ръце да участвуват в тази операция? Трапанацията и без това я правят асистентите. Дребна работа е. Става дума за отстраняването на тумора. В случая може да е достатъчна едната ръка. Може да са достатъчни дори само неговите указания.“
От опит Колски знаеше, че Вилчур притежава изумителна интуиция, когато се ориентира в оперативното поле. Безпогрешна интуиция. Разклонени и сложни тумори за него бяха нещо, което отдавна познаваше…
— Госпожо — обади се той, а Нина веднага престана да плаче, сякаш обнадеждена, — смятам, че Вилчур дори и да има пареза на ръката, пак би могъл да се заеме с операцията.
— Би могъл?… Господи! Наистина ли би могъл?
— Сигурно. С известни трудности, разбира се. Но не е невъзможно.
— А дали ще можем да го убедим?
Колски леко сви рамене.
— Той самият като хирург добре знае, че с помощта на асистенти, при това на асистенти, които отдавна го познават и са правили с него не една операция, ще може да направи и тази.
— Но как да го принудим?
— За принуда и дума не може да става. Остава само едно — да го молим.
— Тогава да изпратим втора телеграма, колкото може по-бързо!
Колски поклати глава:
— Това едва ли ще доведе до някакъв резултат.
— Тогава какво да правим? Какво да правим? — и тя конвулсивно сви пръсти.
Колски дълго размишлява и после каза:
— Доколкото познавам професор Вилчур и доколкото мога да предположа, смятам, че най-добре ще направите, да заминете там, при него. Ако успеете да го трогнете, ако можете да изтръгнете прошка от него, може и да се съгласи. Разбира се, в случая и дума не може да става за нещо сигурно…
Нина скочи от мястото си.
— Но имаме ли време за всичко това? Ще успея ли да отида там, в граничните области, и да се върна с него? Няма ли да бъде вече много късно?
Той разпери ръце.
— Никой не може да гарантира.
— Да, да — засуети се трескаво тя. — Не трябва да се губи нито миг. Няма да вземам никакъв багаж. Ще замина така, както съм. Вече всичко ми е безразлично. Само проверете кога е първият влак.
— Мисля, че най-добре е да заминете със самолет. Ще летите до Вилно, а от летището ще тръгнете направо за Радолишки с такси, което ще поръчате още от Варшава. Така ще бъде много по-бързо, отколкото с влак. Отиване и връщане за по-малко от ден и половина. Точно тридесет и осем часа с двата часа престой в града включително.
— Колко сте добър — учуди се тя. — Вие вече сте проверили и пресметнали всичко.
Колски нищо не отговори. Беше пресмятал всичко това много пъти. Толкова, колкото пъти бе очаквал Луця да му разреши да я посети, макар и за кратко.
Нина вече не се чудеше, че той знае часа на излитането и кацането на самолета във Вилно, че знае как да се поръча там такси.
— Колко е хубаво, че знаете всичко! Сама нямаше да се оправя с тези неща. Не съм на себе си.
Изведнъж тя го хвана за ръката.
— Господин Колски! Тръгвайте с мен, господин Колски, моля ви!
Колски леко пребледня.
— Това е невъзможно — отвърна той. — Сега не мога да замина.
— Защо?
— Болницата е пълна, колегите са претоварени. Не мога.
— Ах, какво ме интересува болницата! — ядоса се Нина. — Веднага ще говоря с доктор Ранцевич и вие ще бъдете освободен.
На Колски му стана неприятно.
— Не става въпрос за Ранцевич и за разрешение, а просто не е удобно да принуждавам колегите да работят повече, защото на мен ми се иска да се поразходя из граничните области.