— Убедихте ме. Ще отида, но само при едно условие.
Колски малко се разтревожи:
— Предполагам, че госпожа Добранецка ще приеме каквито и да било условия.
— Да, да — потвърди Нина. — Приемам всички условия предварително.
Вилчур не й обърна никакво внимание и продължи да говори с Колски:
— Това условие не засяга никого другиго, а само вас.
— Мен? — учуди се Колски.
— Да. И подчертавам, че това е условие sine qua non.
— Слушам ви, господин професоре.
— Ето — докато съм във Варшава, вие, колега, ще останете тук. Аз не мога, вие сам разбирате, да изоставя пациентите си. Доктор Канска не е хирург, а тук имаме много случаи, когато е крайно необходима помощта на хирург. Вие ще останете тук, докато се върна.
Колски стана бял като платно. Неочакваното предложение на Вилчур го връхлетя като безмерно щастие, пред което отстъпваше въображението дори. Да остане тук? Да бъде заедно с Луця, да я вижда всеки ден? Да работят заедно както някога, както във Варшава? И в най-смелите си мечти не бе стигал дотам. Вече искаше да каже, че е съгласен с поставеното от професора условие, но се спря, като си помисли как ли щеше да приеме всичко това Луця. Дали нямаше да го заподозре в хитра измама, нямаше ли да го сметне за натрапник? Особено след като беше чул от нейните уста всичко, което тя каза на Добранецка. В думите й можеше да се прозре намерението й да го причисли към враговете на професора, които тя смяташе и за свои врагове. Така радостта да бъде край нея би могла да се превърне в непоносимо мъчение и за двамата.
— Не зная — започна той с несигурен тон, — не зная дали мога да си го позволя, господин професоре.
— Защо?
— Във Варшава имам много работа. Болницата е пълна. Освен това и пациентите, които приемам частно…
— Та нали е трябвало да оставите някакъв заместник?
— Да, но в болницата. Доктор Ранцевич ме освободи само за две денонощия.
Вилчур внимателно го погледна.
— Колега, смятам, че при създалата се ситуация това не е аргумент, с който трябва да се съобразяваме.
— Разбира се — запъваше се Колски. — Но все пак, от друга страна…
— Не искам да ви насилвам. Не допускам престоят ви тук да бъде чак толкова неприятен. Зная от доктор Канска, че в писмата си до нея неведнъж сте изразявали желание да ни посетите. Във всеки случай аз няма да оттегля моето условие. Моля ви, размислете.
— Няма какво повече да говорим — скочи от стола Добранецка. — Разбира се, че доктор Колски ще остане. С Ранцевич ще говоря аз. Невъзможно е Ранцевич да има каквито и да било претенции в това отношение. Не разбирам защо упорствате. Не разбирам, още повече че знам колко голяма симпатия изпитвате…
— Съгласен съм — бързо я прекъсна Колски. — Ще остана, докато се върнете.
— Ето, всичко е наред — усмихна се Вилчур. — Неудобствата тук не са чак толкова страшни. Ще живеете в моята стая. И моля ви, използвайте всичко, от което имате нужда. Защото сигурно не носите много неща.
Колски поклати глава.
— Нищо не съм взел.
— Тогава ще ми дадете варшавския си телефон и веднага щом пристигна, ще позвъня, за да ви изпратят всичко, което е нужно.
— Аз ще уредя това — намеси се Добранецка.
— Няма да е лошо, колега, да се запознаете с тукашните условия и тукашните хора. Ето ви една кратка ваканция, въпреки че времето не е ваканционно.
След като размисли, Колски каза:
— Бих искал да ви помоля само за едно.
— Слушам ви.
— Исках да ви помоля вие, господин професоре, да кажете на госпожица Канска, че инициативата да остана тук е ваша и че вие сте ми поставили това условие, за да заминете за Варшава.
Вилчур отговори малко учудено:
— Но, разбира се. Мога да й го кажа.
Добранецка нетърпеливо поглеждаше часовника си.
— Толкова се страхувам да не закъснеем за летището. Пътищата са невъзможно разкаляни. За всеки случай бих искала да тръгнем, колкото може по-рано. Разбира се, ако вие, господин професоре, можете.