Вилчур кимна:
— Веднага ще се облека. След десет минути ще бъда готов да замина.
Отиде в своята стая, където Луця привършваше нареждането на куфара. Той й помогна да го затворят.
— Луця, много ли сте недоволна от мен? — попита Вилчур. — Помислете си, моля ви, как бихте постъпили в тоя случай вие самата.
— Не знам — сви тя рамене. — Не знам как бих постъпила, ако бях на ваше място. Но ако трябваше да спасявам този човек, пръста си не бих помръднала. Едно такова чудовище не заслужава да живее. Колкото по-бързо се отърве светът от него, толкова по-добре.
Тон се усмихна:
— Смела сте.
— Смела ли? — учуди се тя.
— Узурпирате божественото право да съдите. Но щом като все пак го правите, тогава трябва да си присвоите и друго божествено качество: милосърдието. Но няма да спорим, защото сега нямаме време. Трябва бързо да се облека.
— Няма дълго да останете във Варшава, нали? — запита го тя от вратата.
— А, не. Точно колкото е необходимо — нито час повече. Ах, да. За да не скучаете тук и за да има кой да ви помага, ще остане доктор Колски. Аз го помолих. Изисках даже да остане до моето завръщане. Той дори много възразява, но беше принуден да се съгласи, защото аз поставих такова условие.
Луця го гледаше с широко отворени очи:
— Той е възразявал? Не разбирам защо сте го принудили, като толкова много се е противил. Отлично ще се справя и сама. При това доктор Павлицки идва почти всеки ден.
— Е, невинаги, невинаги — спокойно я поправи Вилчур.
— Пък и не разбирам…
Той я прекъсна.
— Ще уточним това друг път. Сега трябва веднага да се облека.
Щом тя излезе, той бързо се облече и след пет минути се появи в преддверието вече в палто и с куфар в ръка. С няколко изречения инструктира Луця във връзка с различни проблеми в болницата, после топло й целуна ръка и излезе на терасата, където госпожа Добранецка вече го чакаше. Отидоха до колата под проливния дъжд. Тя беше голяма, тежка, малко поостарял модел, но въпреки това беше удобна, с добри ресори. Придвижваше се с равен ход, макар че пътят бе разкалян. Опитният шофьор умело заобикаляше големите локви и по-опасните дупки.
Госпожа Добранецка се опитваше да разговаря с Вилчур, но той й отговаряше едносрично. Тъй като тя не отстъпваше и продължаваше да търси нови теми, накрая й каза:
— Моля ви, уморен съм, ще се опитам да подремна.
Тя разбра и млъкна.
Наистина засега и дума не можеше да става за дрямка, когато обаче след един час колата излезе от селския път на шосето, професорът се отпусна на облегалката, затвори очи и заспа. На летището пристигнаха много рано — повече от час преди излитането. Това свободно време Вилчур посвети на писмо до Луця, за да й напомни някои неща, които бе забравил да каже на заминаване.
След два часа бяха вече на варшавското летище и от Окенче потеглиха направо за болницата. Когато колата спря пред главния вход, Вилчур не можа да слезе веднага. Силите му изведнъж го напуснаха. Сърцето му се сви, като видя сградата, в която бе работил толкова години, болницата, която сам беше създал. Влезе със сведена глава и от преддверието инстинктивно се отправи към някогашния си кабинет. Добранецка беше го изпреварила и вече беше успяла да каже някому, че е пристигнал.
По всички етажи бяха научили само за минута. Всички знаеха, но не можеха да повярват. Ранцевич, доктор Михаловски, Котковски и други лекари изтичаха да посрещнат Вилчур. Заобиколиха го, стискаха му ръка и все още не вярваха на очите си.
Имаше нещо трагично и неправдоподобно във факта, че този човек беше се решил на един толкова великодушен жест, на такова свръхчовешко себеотрицание.
Когато преди два дена бяха разбрали, че Добранецка и Колски са заминали за Радолишки, за да молят Вилчур да дойде, всички свиваха рамене. Никой нито за миг не допускаше, че Вилчур ще се остави да го убедят. Само Ранцевич, който го познаваше много отдавна и най-добре, каза:
— Хората се променят. Може и той да се е променил. Но ако не се е променил, не трябва да губим надежда. — И след малко добави: — Друг въпрос е дали ще има полза от неговото идване. Добранецки няма да доживее до сутринта, а и операцията. Тази операция може да се сравни с лотария, в която няма нито една печалба.
Действително от двадесет и четири часа състоянието на Добранецки чувствително се беше влошило. Болният от време на време губеше съзнание, а когато за малко идваше на себе си, от болка стенеше, защото вече не можеше да вика. В симптомите беше настъпила радикална промяна, а именно: имаше увреждане на зрението и на слуха. Сега се оплакваше, че е тъмно и макар и да засилиха осветлението, той не различаваше лицата дори на тези, които стояха най-близо до него. Понякога напълно губеше слух и искаше да му говорят по-високо.