Това беше очевидно — за всички. Движенията на ланцета, който отделяше тумора, бяха все по-малко сигурни, все по-бавни. По веждите и клепките на Ранцевич избиха капчици пот. Той все по-често се колебаеше, все по-често прекъсваше.
И то точно сега, когато настъпваше най-трудната фаза на операцията. Видимостта ставаше все по-лоша. Всички разбраха, че краят ще бъде катастрофален.
Доктор Хенеберг отправи към Вилчур изплашен поглед. Върху сивата нагъната повърхност на малкия мозък безчувствено лежеше израстъкът на тумора, който напомняше език на влечуго. Влечуго, скрито някъде надълбоко. Човек трябваше да се добере до неговата паст почти слепешката.
Неочаквано Ранцевич се изправи и разпервайки ръце, каза високо:
— Не мога. Няма да се справя.
— Но всичко върви отлично — успокояващо заговори Вилчур. — Сега отделете горе от дясното полукълбо и вече ще имате достъп по-надолу.
Тонът на гласа му, изглежда, върна равновесието на Ранцевич, който отново взе ланцета в ръка. След две минути обаче едно ново движение на пациента вследствие на някакво невнимателно докосване на Ранцевич отново наруши самообладанието му. Той отстъпи и безмълвно поклати глава. Стана ясно, че операцията не може да бъде завършена.
— Безнадеждно е — обади се някой от лекарите.
— Да — кимна Хенеберг. — Трябва да се затвори черепът.
— Дръжте — разнесе се острият повелителен глас на Вилчур.
Преди присъстващите да разберат какви са намеренията му, Вилчур зае мястото на Ранцевич, взе ланцета и се наведе над отворения череп. Всички бяха изумени: преди малко бяха видели как ръката на професора непрекъснато трепери. Сега тази ръка със сигурно движение хвана края на тумора, докато другата с големите си тромави наглед пръсти правеше бързи ловки движения с ланцета.
Изглежда, под влияние на силното напрежение на волята треперенето на ръката беше спряло.
Почти всички, които асистираха, познаваха отдавна Вилчур и неведнъж го бяха виждали как работи. Сега го познаха такъв, какъвто беше някога. Огромните ръце като че ли закриваха цялото оперативно поле, сякаш гребяха в тази бяла и сива маса, валяха я и я мачкаха. Беше просто невероятно, че докосват мозъка толкова, леко и внимателно, почти недоловимо.
Минаваха минута след минута — всяка дълга като век. Очите на всички се местеха от ръцете на Вилчур към попритворените очи и към веждите му, свити съсредоточено.
Долу някъде се разнесоха единадесет удара на часовник. Малката метална лъжичка потъна дълбоко и с едва доловими движения изследваше терена. Това трая много дълго. Най-после звънко падна на стъклената поставки, замести я също тъй малък нож с късо острие.
Присъстващите затаиха дъх. Неочаквано между гънките се показаха няколко капки прозрачна, леко помътена течност. Щом я забеляза, Хенеберг беше сигурен, че Вилчур ще прекъсне операцията. Ясно беше, че някъде срязана паяжинната обвивка.
Професорът обаче продължаваше. „Нима не видя? Нима не забеляза?“ помислиха едновременно Хенеберг и Ранцевич, застанал непосредствено зад него.
Непоносимата горещина от силната операционна лампа ставаше нетърпима. Изведнъж Вилчур вмъкна два пръста между леко раздалечените полукълба и бавно извади отвътре нещо, което напомняше синьо-виолетова морска звезда с жълтеникави краища. Доцент Бернацки веднага му подаде лупата и Вилчур огледа внимателно милиметър по милиметър извадения тумор. По него имаше на няколко места петна и драскотини, но можеше със сигурност да се смята, че е изваден напълно и че вътре не е останало нищо.
— Можете да затваряте — с хриплив глас каза Вилчур.
Една сестра се приближи до него с банка, пълна с формалин. Професорът протегна ръка, за да хвърли в нея тумора, но не улучи и парчето синкаво месо падна на пода. Ръката му отново трепереше.
Бернацки и Жук пристъпиха към своята работа. Вилчур мълчаливо тръгна към предоперационната и тежко се отпусна на един стол. Беше неимоверно изморен и нервно изтощен. Операцията беше траяла час и петдесет и осем минути. В предоперационната влязоха Хенеберг, след него Ранцевич и останалите. Никой не промълви нито дума. Мълчаливо сваляха престилките, ръкавиците и маските. Хенеберг помогна на Вилчур да се преоблече.
Вилчур дълго почива и едва след това слезе долу в своя някогашен кабинет. Скоро всички се събраха при него. Пак сега Бернацки попита: