— Господин професоре, според вас той ще живее ли?
— Не зная — отговори Вилчур.
— Но нали операцията беше сполучлива?
— Теоретично — да. Но все пак аз не съм сигурен дали не е получил увреждания във вътрешността. Това първо. И второ — не беше ли опериран твърде късно? Ще разберем едва след като излезе от упойката.
Той се обърна към Ранцевич.
— Вие, разбира се, сте наредили да му направят инжекции за усилване?
— Естествено, професоре.
Вилчур стана.
— Е, аз вече нямам работа тук — каза той. — Гладен съм. Довиждане, господа.
Както Бернацки, така и Ранцевич му предложиха гостоприемството си, но той решително отказа.
— Много ви благодаря, колеги, но имам други планове.
Нямаше никакви планове. Просто искаше да остане сам.
Отиде в един малък ресторант и вечеря, а след това — в най-близкия евтин хотел, където бе изпратил предварително багажа си. Преди да си легне, разбра от портиера, че влакът за Вилно заминава в десет часа сутринта. Беше най-удобният, защото беше бърз. Вилчур обаче за никъде не бързаше и затова реши да пътува с пътническия в дванадесет часа на обед.
Нямаше намерение да остава дълго във Варшава. Нито намерение, нито желание. Все пак трябваше да види Добранецки на другия ден и да провери какво е състоянието му.
Много добре знаеше, че ако Добранецки преживее нощта, нямаше повече опасност да умре.
По навик, както на село, той стана рано, изяде закуската, която му поднесе сънената прислужница, и отиде в болницата. Дежурният лекар го посрещна с добра новина.
— Добранецки е жив, господин професоре. Трябва да ви поздравя. Нямам думи. От петнадесет години практикувам, но не съм присъствувал на такава операция. Вие, господин професоре, сте чудотворец.
Вилчур махна с ръка.
— Я оставете, колега. Многогодишен опит и малко вродени способности. Нито едното, нито другото е моя заслуга. Кажете по-добре какво е състоянието на болния.
Лекарят направи изчерпателен доклад, като приключи с това, че Добранецки в момента спи. По време на разговора дойде Ранцевич и двамата с Вилчур отидоха на първия етаж.
Добранецки наистина спеше. До леглото му седеше милосърдна сестра. Той дишаше спокойно и равномерно. Отслабналото му от болестта лице разкриваше крайно изтощение на организма. Когато Вилчур докосна с пръсти пулса му, болният вдигна клепки. Беше в съзнание. Веднага позна Вилчур. Върху зеленото му лице се появи бледа руменина.
— Значи все пак вие дойдохте — каза тон с едва чут глас. — Давам си сметка колко голяма е вашата доброта… Толкова съм болен, че ми е трудно да събера мислите си. Изглежда, за мен няма спасение… Вярвам само на вас. Кажете, може ли и има ли смисъл да се прави операция.
Ранцевич се усмихна.
— Операцията мина вече.
Клепките на Добранецки затрептяха.
— Как така? Мина ли?
— Да. Професор Вилчур ви оперира вчера вечерта и операцията беше сполучлива, слава богу.
Болният притвори очи, а доктор Ранцевич добави:
— Вие ще живеете.
Изпод спуснатите клепки на Добранецки започнаха да се стичат сълзи. Доста време мина, преди да отвори очи и да погледне Вилчур, така сякаш чакаше потвърждение от него.
— Вие ще живеете — кимна Вилчур. — Вашата автодиагноза беше правилна. Туморът наистина се беше образувал в областта на епифизата, но неговите разклонения стигаха до малкия мозък и под двете полукълба. Успяхме да отстраним всичко. По всяка вероятност след три седмици ще бъдете вече напълно здрав.
След кратко мълчание Добранецки каза:
— Не знаех… Не знаех, че човек е способен да прощава толкова много.
Вилчур раздвижи устни, но нищо не отговори.
— Не мога да изкажа благодарността, която изпитвам — каза Добранецки след малко. — Такова нещо не очаквах дори… дори от вас.
Вилчур се окашля.
— Е, време е вече да вървя. Пожелавам ви бързо да се възстановите. Сбогом.
Кимна, обърна се и излезе от стаята. На края на коридора го чакаше Нина. Тя се хвърли към него, мънкаше благодарности и хванала ръката му, силно я стискаше, като ту плачеше, ту се смееше, и му разказваше хаотично как е протекла операцията, сякаш от съзнанието й беше се изличил фактът, че той знае най-много и най-добре какво е станало.