Накрая се поуспокои и запита:
— Вярно ли е, господин професоре, че Йежи ще остане жив?
— Вярно е, вече няма никаква опасност.
— Ах, господин професоре, когато нощес ми казаха, аз щях да полудея от радост. Тогава едва разбрах каква велика душа имате вие. Вие сте ангел!
Вилчур поклати глава:
— Не. Но съм човек.
Той нарочно слезе по страничното стълбище, за да избегне сбогуването, и незабелязано излезе от болницата. Отби се в хотела, уреди сметката и тръгна към гарата пеша. Седна на една пейка в чакалнята. До него имаше будка за вестници. Очите му неволно се спряха на едно заглавие с едри букви:
„Сензация! Операция на мозъка! Професор Вилчур във Варшава! Дошъл от пущинаците, за да спаси живота на своя приятел и колега!“
Вилчур обърна глава и си помисли: „Ето го града. Градът с неговия крясък, с неговата правда и с неговата пустота…“
Шестнадесета глава
Веднага щом отгласът от мотора, който се отдалечаваше, се стопи в шума на дъжда, а по брезите, насадени край пътя, угаснаха и последните отблясъци от фаровете, Луця каза:
— Сега ще ви приготвя стаята на професора.
— Може ли да ви помогна? — попита плахо Колски.
— Не. Благодаря — отговори тя твърдо и хладно. — Мога и сама.
— Ще ви преча ли, ако присъствам?
— Ах, все ми е едно.
Докато тя затваряше вратата, Колски каза:
— Не мислех, че сте се настанили толкова добре. Та това е истинска болница. А какво има в онази стая?
— Там лежат болни — кратко отговори Луця.
Новата тема на разговор не промени ледената атмосфера и Колски попита:
— Изглежда, вие сте ми много сърдита. Озлобена сте, защото убедих професора да замине.
— Лъжете се. Не изпитвам никаква злоба.
— Значи не можете да ми простите, че останах тук. Но моля ви, вярвайте ми, професорът го поиска.
— Зная, той ми каза. Каза ми също, че толкова много сте се изплашили от перспективата да останете тук, че с всички сили сте се борили против това.
— Много добре знаете защо. Страхувах се, че вие ще бъдете недоволна. Не исках да се натрапвам. Да остана тук и да ме смятате за подлец.
— Кой ви е казал, че ви смятам за подлец?
— Ако беше иначе — каза той тихо, — отдавна щяхте да ми разрешите да дойда.
— Това е друго — отговори след малко тя. — Но щом като вече сте тук… Ще имам възможност да ви окажа гостоприемство — тази стара полска добродетел.
Смущението на Колски обхвана и нея и вече в малко по-добро настроение започна да му приготвя леглото. Извади от чекмеджето пижамата на Вилчур и се засмя.
— В нея ще бъдете като в скафандър. Мога да ви дам моята, но в нея няма пък да се поберете. Божичко, колко грижи ми създавате! Е, а сега лека нощ! Пациентите ми идват рано и невинаги пазят тишина. Не ви остава много време за почивка.
Луця му подаде ръка, която Колски целуна, и излезе. Известно време чуваше как тя ходи из съседната стая. После настъпи тишина. Той се съблече и легна. Заспа почти веднага, въпреки че вместо мек дюшек имаше обикновен сламеник.
Наистина още в седем часа сутринта го събуди отглас от разговор под прозореца. Сепна се и седна в леглото. Тези хора навън, които явно бяха свикнали да се провикват в гората, приказваха необичайно високо. Погледна през прозореца. Дъждът беше престанал, но небето все още беше покрито със сивия кожух на облаците. Легна и се опита да заспи отново. Но наблизо в преддверието започна да плаче някакво пеленаче, а по-отдалеч, вероятно откъм амбулаторията, в която беше през нощта, се разнесе страшен писък на жена. Сигурно Луця превързваше някаква болезнена рана.
Вчера бе казал на Луця, че се възхищава от болницата. Не беше казал истината. Пустото мрачно преддверие, обикновеният под, малките разкривени селски прозорци правеха, потискащо впечатление. Сърцето му се свиваше при мисълта, че тя доброволно се беше осъдила на такъв примитивен живот, беше се отказала от всички удобства на цивилизацията, от всички удоволствия, които създава една културна среда. В тази глуха провинция не можеше да има нито театър, нито библиотеки, нито хора на нейното културно равнище и със същите широки интереси.