Сега той огледа стаята. Прости мебели, сковани от чамови дъски, голи стени, украсени тук-там с евтини ковьори. Оттатък прозореца — сив, мрачен ден и шляпане на нечии нозе в калта. Досадният монотонен плач на пеленачето в съседната стая.
Всичко това потискаше, изпълваше с апатия, сломяваше енергията. И беше тъжно — най-вече тъжно.
Започна бавно да се облича. На тенекиения умивалник намери всичко необходимо за бръснене, до него две ведра с вода. Водата беше зеленикава и на Колски му се стори, че мирише на риба и на водорасли.
„Горката Луця — мислеше си той, — горката Луця!…“ Когато се облече, оправи леглото колкото можеше по-добре и излезе в преддверието. Там го удари миризма на спарени и мокри дрехи. На пейките до стените седяха около двадесет души, жени и мъже. Няколко мръсни деца си играеха на пода. Излезе на терасата. И тук по пейките седяха селяни. На просторния двор пред терасата имаше няколко бедни каручки, в които бяха впрегнати дребни коремести кончета. Малко по-ниско в долчинката се виждаха воденичарските постройки. Наоколо простираше тъжен еднообразен изглед чак до дърветата с полуокапали листа на пътя.
Той обиколи постройката, внимателно стъпвайки по нахвърляните в локвите камъни. Тук поне беше по-сухо. Намери утъпкана пътека, която водеше към езерото. Стигна до него и дълго стоя, гледайки гладката повърхност на водата, по която лениво и едва доловимо се движеха някакви тревички, пожълтели листа и малки клончета.
Горката Луця — мислеше си Колски. — Да затвори живота си тук, сред всичко това. В тази безнадеждност, в тази всекидневна сивота.
С натежала крачка той се върна вкъщи. Сети се, че трябва да й помогне да приема пациентите. Почука на вратата на амбулаторията и влезе. Някаква селянка седеше на стол, отметнала глава. Един поглед на Колски беше достатъчен, за да разбере, че тя страда от трахома. Луця, наведена над нея, й чистеше очите. Без да прекъсва работата си, тя погледна към Колски и каза:
— Вече сте станали? Събудиха ви, нали? Идете в моята стая, там е приготвена закуска за вас.
— Благодаря ви. Не съм гладен. Бих искал да ви помогна. По-късно ще имам време за закуска.
— Не, не — възрази тя. — Най-напред се подкрепете.
В стаята влезе Донка с бяла престилка и Луця се обърна към нея:
— Донке, заведи господин доктора в моята стая. Госпожицата е моя асистентка — усмихна се Луця, — казва се Донка.
Колски подаде ръка и каза името си.
На вид стаята на Луця бе по-добра от спалнята на професора. Беше по-малка, но си личеше, че в нея живее жена. На малката маса, на скрина и на прозореца имаше борови клонки с шишарки в гърненца. По стените бяха закачени бродирани пешкири, шедьоври на пациентките на Луця очевидно, а също и снимки в скромни черни рамки. Сред тях откри и своята и забеляза с тъга, че е сложена встрани. Точно в средата имаше голяма снимка на професор Вилчур.
— Господин докторе, вие може би предпочитате млякото топло? — попита Донка.
— Не, благодаря. Предпочитам го студено.
— Тогава да ви е сладко. — Донка кимна и излезе. Закуската беше сложена на бяла конопена покривка.
Нямаше много неща: голямо гърне с мляко, емайлирано канче, парче черен хляб, нож, масленица. Наистина не беше гладен и изпи само две канчета мляко, а след това се върна в амбулаторията. Като го видя, Луця каза:
— До вратата е закачена престилката на професора. Бързо я слагайте, защото този младеж тъкмо има нужда от вас — и добави на латински: — Сигурна съм, че има възпаление на апендикса. Не знам само дали се налага да бъде опериран.
На дългата тясна маса лежеше петнадесет-шестнадесет годишно момче и тихо стенеше.
— Сега ще видим — каза вече със своя „служебен“ глас Колски.
Диагнозата беше точна. Наистина ставаше дума за възпаление на апендикса. Термометърът показваше 38,5°. Силните болки в слабините и в дъното на коремната кухина говореха, че не бива да се бавят. Прехвърлиха болния в операционната.
— Помощта на Донка достатъчна ли е? — запита Луця. — Донка неведнъж е асистирала при операции.
Колски погледна момичето нерешително.